Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Да опитаме още веднъж, сержант Перит — казах подчертано възпитано. — Аз съм майор Дръмънд, водещият разследването. Свикнал съм да се обръщат към мен с чина ми или с думата „сър“.

— И това е правило номер едно? — попита той.

— Бързо схващаш. Второто правило е, че всичко, което ми кажеш, може да бъде използвано срещу теб в съда. Отнася се и за всички неистини, тъй като те се смятат за възпрепятстване на правосъдието и лъжесвидетелстване по време на официално разследване. Сигурен ли си, че не искаш да присъства адвокат?

— Абсолютно. Не обичам адвокатите… сър.

— Така ли? И защо? — попитах любопитно и веднага съжалих.

— Защото най-често са прекомерно образовани, лъжливи, дебелокожи негодници, които биха обърнали и собствените си майки, за да могат да се фукат пред колегите си, че са спали с жена.

Е, получих откровен отговор на въпроса си, така че нямаше защо да се обиждам. Освен това знаех, че не съм прекомерно образован. Многобройните жени, с които спях, винаги ме наричаха „глупаче“ на галено.

Наведох се към него и се усмихнах.

— Правило трето. Не се бъзикай с мен, Перит. Възможно е да те обвинят в убийството на трийсет и пет души, така че ще трябва да си прибереш зъбките за малко.

Иска ми се да можех да кажа, че Перит почервеня или се размърда неспокойно, или поне примигна няколко пъти. Но не стана нищо подобно. Вместо това ме изгледа по начин, който ми се видя познат. Отне ми няколко секунди да се сетя къде съм го виждал. Така присвиват очи снайперистите, преди да натиснат спусъка. Реших да продължа.

— Да започнем със събитията от седемнайсети, когато двамата със сержант Мачуско сте докладвали, че сте видели сърбите да ви наблюдават. Какво се случи?

Той се облегна назад с развеселена физиономия и здраво стиснати устни.

— Май пропуснах да спомена правило четвърто. — Наведох се към него. — Това е официално разследване и аз ти заповядвам да отговаряш. Засега не те обвиняват в нищо, но ако откажеш да отговаряш на въпросите ми, още утре ще те изправя пред военен съд и ще те осъдя за неподчинение. После ще започнем отначало.

Той се почеса по бузата с небрежен жест, с който искаше да ми покаже, че изобщо не се притеснява от заплахата ми. Но явно все пак му направих впечатление, защото се изправи и подпря лакти на масата.

— Двамата с Мачуско бяхме на пост и видяхме група сърби да наблюдават базата ни.

— А сърбите видяха ли ви?

— Не.

— Как така?

— Защото двамата с Мачуско не правим глупави грешки — отвърна той, най-вероятно напълно искрено.

— Колко сърби видяхте?

— Няколко.

— Двама? Трима? Четирима?

— Може би трима.

— Може би трима или трима?

Той сви рамене, сякаш наистина искаше да ми угоди.

— Нека са били трима. Но не е изключено да са били и двама… или четирима.

Престорих се, че не съм обърнал внимание на нахалния му отговор, но не успях да заблудя никого.

— И с какво се занимаваха, когато ги забелязахте? — попитах.

— Гледаха.

— Вашата база?

— Точно така.

— На какво разстояние бяхте от тях?

— Осемстотин метра. Или малко повече.

— Откъде знаеш, че са наблюдавали вашата база?

— Гледаха в съответната посока.

— С бинокли? Или с невъоръжено око?

— Просто си гледаха.

— С униформи ли бяха?

— Да.

— Какви униформи?

— Камуфлажни.

— На кого докладва?

— На Персико.

— Защо на него? Защо не на капитан Санчес?

— Ей така.

— Как така? Санчес е бил командир на екипа, нали?

— Не можах да го намеря.

— Не беше ли в базовия лагер?

— Току-що казах, че не можах да го намеря — натърти той, като се хилеше така, сякаш бях малоумен. — Откъде да знам къде е бил, по дяволите?

Ухилих му се в отговор.

— Персико свидетелства, че когато си докладвал за сърбите, си признал, че не сте успели да ги огледате добре. Беше останал с впечатление, че само сте ги зърнали. Сигурен ли си, че са наблюдавали базовия ви лагер?

— Не отидох да ги питам. „Ей, тъпаци, да не би да гледате базовия ми лагер, а?“ Но със сигурност гледаха в тази посока, окей?

— Окей. Какво правеше ти по време на отстъплението?

— Както винаги двамата с Мачуско охранявахме ариергарда. Изостанахме на осемстотин метра и залагахме капани по пътя.

— Колко заложихте?

— Не знам. Много.

— Откъде имахте толкова сигнални ракети в себе си?

— Ние отговаряме за охраната на ариергарда. Винаги носим по много.

— Колко много?

— По десет-петнайсет всеки.

— Това не заема ли много място в раницата ти?