Брайан Хейг - Тайно разрешение

Ентусиазираните ми помощници не само бяха записали разпитите, но бяха направили и множество подробни бележки на специални жълти бележници. Използването на тази техника се насърчава в юридическите факултети и аз изобщо не се учудих, че Делбърт и Мороу вярват в нея. Истината е, че докато се занимаваш с бележките си, отклоняваш вниманието си от разпитвания, който може би точно в този момент дава хиляди невербални сигнали, а вместо това ти зяпаш в бележника си. Един ден, когато стана декан на Юридическия факултет в Харвард, ще подема кампания за прекратяване на тази глупава практика.

— Имаше ли нещо интересно? — попитах Делбърт и той, разбира се, се консултира с бележките си, преди да отговори.

— Прекарах два часа с Бътлър и един с Грейвс. И двамата ми оказаха пълно съдействие. Разказите им съвпадат почти напълно. Но нито Бътлър, нито Грейвс са участвали във вземането на важните решения. Общо взето, са правили това, което им наредят.

Бях изумен, че му се наложи да погледне в бележника си, преди да направи това обобщение.

— Нещо от това, което казаха, противоречи ли на информацията на Санчес? — попитах.

— Нищо важно. — Делбърт отново проучи бележките си. — Грейвс каза, че не е видял засадата. Като лекар на екипа е бил позициониран на километър и половина южно от основното ядро. Чувал интензивен огън в продължение на седем-осем минути, включително няколко силни експлозии, но не бил пряк свидетел.

— Логично — коментирах.

Според законите на войната лекарите не трябва да участват в бойните действия, освен ако не им се налага да убиват при самозащита.

— Това ограничава степента на обвиненията срещу него — продължи Делбърт. — Най-много конспирация и възпрепятстване на правосъдието, но не и убийство.

— Как ти се сториха като хора?

— Стори ми се странно, но Грейвс изглеждаше по-твърд. Бътлър е добро момче, южняк, хубавец, но доста мек. Може би дори малко женствен. С огромно удоволствие бих го изправил на свидетелското място.

Някои прокурори обожават подобни мачистки подмятания. Като професионалните боксьори на нагласените пресконференции, които надуто обясняват на журналистите как нямат търпение да изкарат противника си на ринга, за да се види кой е истинският мъж. От чисто техническа гледна точка предвид факта, че боксьорите се удрят един друг с големите си месести юмруци, тяхната войнственост изисква някакъв минимум от истински кураж. Делбърт, от друга страна, беше мъжествен като кастрирана катерица, която се кани да изгризка шепа орехи.

— Ами ти? — обърнах се към Мороу. — Какво стана с близнаците Мур?

Тя си поигра с молива и преднамерено се отказа да погледне в бележките си.

— Беше странно — отвърна. — Първо разпитах Брайън и после, когато вкараха Джеймс, си помислих, че някой се е объркал и пак ми пращат Брайън. Приличат си по всичко, включително и по гласа. Много изнервящо чувство.

— И това важеше и за твърденията им?

— Да, но както Бътлър и Грейвс те не са участвали във вземането на важните решения. Можеха само да опишат събитията.

— Добре — казах. — Ето какво ще направим. Следобед ще се заема с Перит, а вие двамата едновременно с Мачуско. Перит и Мачуско са били очите и ушите на екипа. Явно са участвали във всичко, което се е случило.

После бързо довършихме обяда си и хукнахме към стаите за разпит.

Случва се да видиш някого и веднага да разбереш, че е убиец. Франсоа Перит беше жив пример за това — слаб, мургав потомък на френски емигранти от южните щати с най-студените очи, които бях виждал у живо същество. Веждите му се съединяваха над носа — като дълга тъмна черта на ниското му чело, идеално успоредна на тънките му черни мустаци. За някой холивудски агент щеше да е достатъчен един-единствен поглед, за да го уреди с роля на кръвожаден пират.

Движеше се толкова тихо, че дори аз не чух стъпките му, когато влезе в стаята. Според мен знаеше какво впечатление прави на хората, защото устните му бяха леко извити нагоре в нещо като подигравателна гримаса.

Появи се без адвокат, вероятно защото смяташе, че е от силните мъже, които могат да разчитат на себе си.

— Наясно ли сте с правилата на този разпит? — попитах.

— Не, кажи ми ги — отвърна той с такъв тон, все едно говореше със сервитьорка.

Не отговорих, а го загледах студено, като се надявах да го накарам да се почувства неудобно. Не успях. Той просто отвърна на погледа ми още по-студено. Никога нямаше да мога да го победя в тази игра. Трябват ти очи като неговите, а те се дават само по рождение.