Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Трябва да затварям — изръмжа той. — Майка ти пак иска да окося двора. За трети път тази седмица, мамка му.

И затвори.

Сега сигурно трябва да ви разкажа за татко. Майка ми изобщо не искаше той да коси двора. Баща ми, така или иначе, го косеше и поливаше три пъти седмично. Отнасяше се към него като към армия от малки зелени войничета, които изискват постоянно внимание. Нашият двор беше най-поддържаният в квартала, ако не и в света. Ако се появеше дори един-единствен плевел, той го изтръгваше като непокорен редник, който си проси дисциплинарно наказание. Ако едно-единствено стръкче трева проявеше дързостта да се издигне малко над останалите, цялата ливада го отнасяше от косачката.

Баща ми имаше репутацията на страхотен офицер. Беше висок, строен, хубавец и, за бога, беше истински мъжкар. Когато бях дете, дори в неделите и на празниците той ставаше точно в пет сутринта, правеше около двеста лицеви опори и коремни преси, тичаше поне осем километра и поддържаше ларинкса си във форма, като крещеше по мен и брат ми. Сетне решително излизаше от къщата с маршова стъпка, за да прослужи още един ден в армията. Понякога не го виждахме с години, например когато отиде във Виетнам — при това не веднъж или два пъти, а цели три. (Което може да се случи само на човек, който с писъци умолява да го върнат.) Всеки път, когато заминеше, се отваряше огромна празнина, която незабавно и щастливо беше запълвана от мен, брат ми и майка ми. Но след година той пак се връщаше, натежал от още медали, и отново с бой си пробиваше път в семейното огнище.

Изглежда, всички бяха съгласни, че е на път да стане бригаден генерал, когато на последната седмица от третото му турне във Виетнам жестоката съдба се намеси. Тогава вече беше полковник и водел своята военна част на рутинно претърсване, когато се навел да вдигне нещо и, без майтап, някакъв виетнамец, въоръжен с арбалет и кофти чувство за хумор, го улучил в задника.

Звучи смешно, но лекарите не мислеха така. Прекара цяла година в болницата, докато се опитваха да се справят с инфекциите и да закърпят всички органи, повредени от стрелата. Когато свършиха, вътрешностите му бяха подредени по доста странен начин, а с кариерата му в армията беше свършено. Вече нямаше войници, които да командва, или медали, с които да го награждават.

Но не съжаляваше. Хвана се да продава коли, защото си търсеше работа, при която ще може да отскача по голяма нужда поне веднъж на час. И продаваше адски много коли, по дяволите. Изкара петнайсет години, като продаваше коли и се напъваше в тоалетната, и в крайна сметка стана собственик на три автомагазина и немалко състояние. Пък и магазините му бяха уникални. Бяха с най-подредените и чисти паркинги, които някой беше виждал. Продавачите заставаха мирно и едва ли не козируваха, когато идваше някой клиент. Аз винаги се изнервях, когато влезех в някой от тях, но на клиентите, изглежда, им харесваше.

Брат ми, с една година по-голям от мен, още от раждането си знаеше, че не иска да стане като баща ни. Пусна си дълга коса, записа се в Демократическата партия още на шест години, направи си татуировки, проби си ушите и редовно се заяждаше с военната полиция. Преди около три години продаде интернет компанията, която беше основал, и се пенсионира на зрялата възраст от трийсет и седем години. Има около сто и петдесет милиона в банката и прекарва почти целия ден в задния двор на огромната си къща, като гледа Тихия океан, постоянно пуши марихуана и се смее до скъсване на съдбата си.

Аз проявих повече здрав разум от него. Тръгнах по стъпките на татко. Спечелих стипендия за КЗО и си избрах кариера, в която ти плащат държавна заплата, отнасят се с теб като с боклук и нямат нищо против да те уволнят, ако с теб се заяде някой известен репортер.

Не бях пил като хората почти от седмица и както бяха тръгнали нещата, наистина ми се искаше да поправя тази грешка. Вдигнах телефона и попитах първо Делбърт, а после и Мороу дали не искат да дойдат с мен в бара.

Делбърт учтиво отказа, като се оправда, че трябвало да подготви въпросите си за утре.

Мороу каза:

— Добре, ще сляза след десет минути.

Не мога да си кривя душата — този вариант изобщо не ме разочарова.

Вече пиех първия си скоч с лед, когато Мороу пристигна, облечена в тесни джинси и свободна плетена блуза. Веднага реших, че ако някога се откажеше от адвокатската професия, можеше спокойно да направи кариера като модел. Или още по-добре, както ми подсказа развихреното въображение, като стриптизьорка. На всичкото отгоре не само аз го забелязах, защото в бара имаше доста италианци, а те не са известни със сдържаността си по отношение на другия пол. И със сигурност не се сдържаха, когато тя се появи.