Брайан Хейг - Тайно разрешение

— И какво направихте после? — попитах.

— Продължихме с отстъплението. Предположих, че след като сърбите открият колоната си, ще се забавят за известно време. Затова отново поведох хората си на юг. Бяхме на около петдесет километра от границата. Предположих, че ако се движим бързо, до вечерта ще стигнем.

— Продължаваха ли да ви преследват?

— Не знам. Не заложихме още сигнални ракети, така че нямаше как да разберем.

— Защо не го направихте?

— Мисля, че бяха свършили.

— Мислите?

— Не проверих със сигурност, но според мен бяхме използвали последната при засадата.

— Докладвахте ли в щаба? — попитах, като адски добре знаех, че го е направил, защото това вече беше отразено в дневника.

— Да.

— Съобщихте ли за засадата?

— Не.

— Защо не?

— Защото не исках някой да остане с погрешно впечатление.

— Извинете, но бихте ли обяснили какво имате предвид?

— Предположих, че няма да се зарадват много на постъпката ми. Просто нямах време да им обяснявам защо съм го направил.

— И какво докладвахте?

— Че се изтегляме.

— Обяснихте ли, че ви следят, че по пътищата около вас има сръбски колони и по ваша преценка сте в опасност?

— Не.

— Защо не?

— Защото според мен нещата вече бяха под контрол. Предположих, че с тази засада сме спечелили достатъчно време, през което да се изтеглим.

— Но не докладвахте за засадата и след като се върнахте. Защо?

— Беше грешка — каза той и, изглежда, наистина съжаляваше. — Признавам го. Реших, че не е станало нищо лошо, и не виждах причина да докладвам.

Обърнах се към Делбърт и Мороу. И двамата го слушаха очаровани, подпрели брадички на ръцете си. Идеята на алибито беше адски добра. Можеше и да възникне спор за точните граници на самозащитата, но концепцията за отчаян екип, хванат в капан в тила на врага и обкръжен от кръвожадни сърби — същите хора, които бяха застреляли Скот О’Грейди от засада и бяха отвлекли трима американски миротворци в Македония, — имаше всички шансове да получи всеобщо съчувствие.

— Някой от вас има ли въпроси? — попитах помощниците си.

Те поклатиха глави. И те, както и аз, можеха да го разпитват още цели часове, но това щеше да стане по-късно. Първо трябваше да поговорим с някои от останалите членове, за да потърсим несъответствия.

Санчес продължаваше да седи с ръце, сключени пред устата. Пръстите му бяха здраво преплетени, стиснати до побеляване, сякаш щяха да се разхвърчат и да започнат да правят странни неща, ако ги пусне. Предполагах, че адски се притеснява как е преминало театралното му изпълнение. Изгледах го възможно най-безизразно.

— Благодаря ви за отделеното време, капитан Санчес — казах, изключих диктофона и започнах да прибирам разни листа в куфарчето си.

Той се изправи и прибра стола до масата. Остана там, с нещо като неудобство или дори безпомощност.

— Господин майор?

— Какво? — запитах, докато се изправях и се готвех за тръгване.

— Не сме избили онези сърби. Заклевам се. Когато си тръгнахме, някои от тях все още бяха живи.

Кимнах. Не в знак на съгласие, а просто че съм го чул.

Когато се върнахме в хотела, някой беше пъхнал плик под вратата на стаята ми, а на телефонния секретар мигаше онази дразнеща червена светлинка. Отворих плика, докато набирах кода за прослушване на съобщенията, което не беше лесно само с две ръце.

В плика имаше факс, препратен от Имелда. Беше добавила и една миниатюрна бележчица, която гласеше: „Кучи син!!!“ Не разбрах дали се отнася за мен или за човечеството като цяло, затова продължих да чета.

Факсът беше копие от статия във „Вашингтон Хералд“ от предишния ден. Беше подписана от самия Джеръми Бърковиц, същия тип, на когото бях затворил телефона, и съдържаше шокиращото разкритие, че армията е възложила делото за вероятно най-сериозното криминално престъпление в историята си на един нищо и никакъв майор от пехотата и двама капитани. По този начин се намекваше, че ако армията действително искаше да разбере истината за този случай, щеше да избере по-висши и квалифицирани специалисти да оглавят разследването. Името ми дори се споменаваше няколко пъти в статията — написано грешно, което добавяше лична обида към клеветата.

Можех да си помисля, че Джеръми Бърковиц е отмъстително копеле, което се опитва да ми го върне за затварянето на телефона, но това водеше към извода за тревожна липса на професионализъм у един много известен журналист. Така или иначе, статията беше доста слаба. Не, наистина, на кого му пукаше дали армията е назначила някакъв майор да оглавява разследването? Ако Бърковиц не можеше да направи нищо повече, нямаше за какво да се притеснявам.