Брайан Хейг - Тайно разрешение

За щастие полетът беше кратък. Едва час и половина по-късно се озовахме на едно модерно, гладко като стъкло летище в Северна Италия. Имелда се беше погрижила за военна кола, а шофьорът ни чакаше до сградата на летището. Не беше трудно да ни познае. Бяхме единствените хора от самолета, облечени с нови, неизбелели, колосани бойни униформи. Това е тъпото при адвокатите. Дори когато се опитваме да се слеем с тълпата, изпъкваме като въшки на чело.

Повозихме се десетина минути и стигнахме до малък хотел на три етажа, разположен на върха на хълм, откъдето се виждаха безкрайни равни поля, нашарени от миниатюрни хълмчета със замъци и крепости по тях. Като се има предвид, че бяхме в Италия, гледката беше адски романтична. Военновъздушна база „Авиано“, където държаха нашите заподозрени, беше на пет километра.

Делбърт и Мороу веднага измъкнаха екипите си за джогинг и хукнаха надолу по пътя. Бяхме се върнали в цивилизования свят и те възнамеряваха веднага да вземат мерки по отношение на въглехидратите и холестерола, които бяха погълнали заради Имелда. Аз пък си облякох бански и слязох до басейна. Обикновено разсъждавам най-добре на подобни места. С радост отбелязах, че покрай басейна са се изтегнали и няколко италианки с оскъдни бикини. Гледката определено обещаваше да подпомогне по-бързото ми възстановяване.

Внимателно бях проучил досието на капитан Тери Санчес, командира на екип „Алфа“, и всъщност с нетърпение очаквах да се запозная с него. Бях научил, че родителите му са кубински имигранти, част от приливната вълна, избягала от режима на Фидел Кастро, за да се установи в топлите градове в южната част на щата Флорида. Можех да направя някои предположения за характера му, защото повечето синове на подобни хора бяха отгледани като безупречни патриоти и научени да изпитват почти сюрреалистична омраза към Фидел, както и да се опитват да живеят според мачисткия морал на латиноамериканския свят. Не обичам стереотипите, но понякога вършат работа, особено по отношение на различните култури.

Санчес беше на трийсет и две и беше завършил държавния университет на щата Флорида. Беше влязъл със стипендията, отпусната от Корпуса за запасни офицери. В досието му имаше снимка за документи, на която стоеше мирно с напълно безизразна физиономия, облечен в парадна униформа — традиционната поза за военна снимка, защото армията не одобрява усмивките. Беше среден на ръст, с нормално телосложение, тъмна коса и очи, които ми се видяха тъжни.

Командирът на Санчес, полковник Смодърс, го беше описал като изключителен офицер. Въпреки това всички препоръки в досието му, включително и двете, подписани от Смодърс, го представяха като напълно средностатистически. Толкова по въпроса за искреността при официални разпити.

След като поседях край басейна около час, по пътя нагоре към хотела се зададоха двама димящи от пот бегачи, които отчаяно размахваха ръце и яростно тропаха с крака. Мороу беше на първо място и колкото по-близо идваха, толкова повече се размахваха ръцете на Делбърт, все едно се опитваше да се издърпа през въздуха, за да я настигне. Както казах, и двамата бяха с прекомерно развита спортна злоба и докато стигнат до моя шезлонг край басейна, вече се задъхваха като състезателни коне. Мороу беше с тесни найлонови шорти, с каквито се обличат бегачите, и ако трябва да бъда честен, стояха й като излети. Ако бях на мястото на Делбърт, просто щях да тичам точно зад нея през цялото време, защото гледката беше великолепна. Но това съм си аз. Делбърт е прекалено дисциплиниран за такива волности.

— Хубаво ли потичахте? — попитах.

— Аха — успя да каже Мороу. — Направо… пуф-пуф-пуф… страхотно.

Делбърт се беше навел с подпрени на коленете ръце и май се канеше да повърне.

— Ами ти, Делбърт? — попитах.

— Не… пуф-пуф-пуф… аз май… пуф-пуф…

— Ти май какво?

— Май разтегнах… пуф-пуф…

— А, ясно. Разтегнато сухожилие значи.

Реших да му спестя усилието, защото и без това нямаше да успее да го каже поне още няколко минути.

— Затова ли те изпревари Мороу, а?

— Пуф-пуф… аха…

Мороу не отговори, но изпъна рамене и направи твърде очевидно усилие да овладее дишането си. Отне й само шест-седем секунди, после остана напълно изправена и неподвижна. Предположих, че щом Делбърт, така или иначе, няма да й признае легитимна победа в състезанието, поне можеше да спечели рекорда по бързо възстановяване след него.

Погледнах часовника си.