Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Добрутро — казах.

Или по-скоро го излаях. Или го изръмжах. Няма значение.

— Олеле — гласеше отговорът на Мороу.

И няма да повярвате, но точно в този момент телефонът иззвъня отново.

— Ало — обадих се аз.

— Майор Дръмънд, обажда се капитан Смит. Сещате ли се? Вчера се запознахме.

— Аха, май си спомням. Ти си ниското дебело човече с пискливия глас, нали?

— Свързах се с полковник Мастърсън, военния съдия, който отговаря за тази военна част. Споделих, че сте ми попречили да представям клиента си, и поисках мнението му по въпроса.

— И какво ти каза той?

— Че ако това се повтори, той лично ще подаде оплакване в окръжния съд във Вашингтон и ще поиска да ви лишат от адвокатски права.

— Ужасно се срамувам от постъпката си — уверих го.

— Би трябвало. Освен това от клиента си научих, че сте записали разпита. Бих искал още тази сутрин да получа копие от записа.

— Съдията каза ли, че трябва да го предоставя?

— Не съм го питал. Но ще го попитам, ако настоявате.

— Настоявам.

— Както желаете — процеди той, като почти се задави от ярост, и затвори.

Сигурно ще ви прозвучи извратено, но обаждането на Смит наистина подобри настроението ми. Основното в подобни разследвания е да привлечеш вниманието. Ако в самото начало ясно демонстрираш, че ще се държиш като побеснял варварин, всички замесени, които изпитват някакво чувство за вина, хукват към най-близкия адвокат, за да търсят защита. Полковник Уил Смодърс например беше направил точно това. Хората му го следяха като ястреби и в базата надали беше останал някой, който да не знае, че съм го викал на разпит. А сега капитан Смит продължаваше да работи за моята кауза, като обясняваше на цялото местно юридическо братство колко твърдо играя. Съвсем скоро всички наоколо щяха да започнат да ходят на пръсти. А когато ходят на пръсти, е много по-лесно да ги спънеш.

— Какво беше това? — попита Делбърт.

— Грешен номер — отвърнах.

Вратата се отвори с трясък и при нас нахлу подвижното торнадо Имелда, следвана от две помощнички, натоварени с подноси, по които бяха натрупани димящи омлети с бекон и това, което в армията донякъде обезсърчаващо наричат „акано на керемида“. (То наистина прилича на такова, но всъщност представлява суха питка, покрита с мас и парченца телешка кайма.) В целия хранителен арсенал на армията именно това ястие най-лесно може да ти докара четворен байпас.

Имелда застрашително изгледа Делбърт и Мороу и накара помощничките си да отнесат подносите на масата за съвещания в съседния кабинет. Мороу и Делбърт съзаклятнически се спогледаха и аз се сетих, че предишната вечер са измислили нещо. Не беше трудно да го предположиш.

Сигурно бяха решили, че един обединен опозиционен фронт ще бъде достатъчен, за да свали Имелда от власт. Тя продължи да ги гледа през очилата си със златни рамки, без да каже дума, но малките й юмручета започнаха да се свиват и отпускат. Цялата сцена имаше комичен каубойски привкус.

Седнах на масата и лакомо се захванах с армейската си закуска, като с крайчеца на окото следях кой ще се пречупи пръв. Всъщност лъжа. Много добре си знаех кой пръв ще поддаде. Просто исках да видя колко време ще мине, преди Делбърт и Мороу да го осъзнаят, и как точно щяха да се предадат: с подвити опашки или с бой до последна капка кръв.

— Вие двамата — каза Имелда. — Ще си изядете ли проклетата закуска, или ще се държите като разглезени момиченца?

Отличната адвокатка от защитата отвърна така, сякаш не говореше конкретно на никого:

— Обикновено на закуска ям кисело мляко, овесени кифли и натурален сок.

— Искаш ли да кажа на сержанта от столовата да ти забърка и едно кафенце с мляко? — попита я Имелда.

Делбърт отвори уста, но мъдро размисли и продължи да пристъпва от крак на крак. Мороу стрелна очи надолу точно навреме, за да види този танц на поражението, и реши да прикрие собственото си отстъпление, като измърмори:

— Но едно време много обичах яйца с бекон.

— Тогава най-добре пак да ги заобичаш, защото сержантът от столовата не може да прави нищо друго.

След няма и две секунди Делбърт и Мороу вече седяха до мен, нагъваха закуската си на големи хапки и тихомълком се молеха Имелда да се махне и да умре.

— Какви са задачите за днес? — попита Делбърт и отмести очи от Мороу, която го изгаряше с един от погледите, запазени за безгръбначните амеби.

— Мислех си преди обяд да поговорим със свещеника, а после с командира.