Брайан Хейг - Тайно разрешение

Перит изненадано я гледаше, а тя не откъсваше поглед от очите му. Нямах представа откъде знае толкова за мен. Грамотите и наградите ми бяха прибрани в някое тайно чекмедже, защото ми бяха връчени за секретни операции, за които никой никога не трябваше да научи. Освен това на кого му пукаше за бойните отличия на военните адвокати? Но пък Имелда беше сержант, а както ви предупредих по-рано, сержантите могат да бъдат дяволски изобретателни, когато искат да научат нещо. А за Имелда това важеше с двойна сила.

Перит премести поглед върху мен. Не само че беше войник от специалните части с пълния мачистки комплект, който върви с тази служба, но беше и от южните щати. Това добавя сума ти лют сос върху обичайната мачистка избухливост, така че Имелда най-сетне беше поизравнила стартовите ни позиции.

— Вярно ли е това? — попита той.

— Май да — признах.

Той помисли малко, взе решение и продължи:

— Добре, майоре, както вече казах, бях изтеглен на фланга. Чух началото на засадата. Чувах стрелба в продължение на седем-осем минути. И ми стана любопитно. Знаете как е, нали? Когато охраняваш отстрани, винаги се чудиш какво става. Чудиш се дали не избиват приятелите ти, дали твоята страна печели, или всичко се проваля.

Спря и ме погледна.

— Знам, че не трябваше да го правя, но прекосих пътя и излязох в гръб на сърбите. Пристигнах точно в момента, в който шефът заповяда на всички да се изтеглят. А долу имаше още трима-четирима, които продължаваха да стрелят. Така че реших да… ами, да ги избия.

— Защо? — попитах.

— Не знам. Така ми се искаше.

— Не вярвам. Имали сте по-сериозна причина.

— Е, добре. Може би ми се искаше и аз да съм участвал. Или пък защото шефът трябваше да се е уверил, че няма останали живи свидетели.

— А може би сте искали трофей? — попитах.

Той разтревожено ме погледна.

— Двамата с капитан Мороу огледахме труповете в белградската морга и на един от тях липсваше главата. Това тялото на капитан Пайочович ли беше?

Той извърна очи.

— Не знам. Може и той да е бил. А може би главата му е била отнесена от мините. Понякога и това става.

— Не, сержант, не мисля така. Главата изглеждаше отсечена, може би с щик. Вие сте я отрязали, нали?

Перит се размърда неспокойно и на лицето му се настани тревожно изражение. Най-сетне бях разбрал истината. Беше потомък на френски емигранти от южните щати. Живееше по стария континентален морален кодекс „око за око, зъб за зъб“. Културните стереотипи често излизат верни. Пайочович беше обезглавил Ахан, а Перит му го беше върнал.

— Какво направихте с главата, сержант?

Продължаваше да мълчи. Но нямаше нужда да отговаря. Вече знаех какво ще каже. Перит искаше неговият кумир да е горд с него, затова беше занесъл трофея на господаря си като вярно куче.

— Занесохте я на шефа, нали? Искахте да види какво сте направили.

Той се поизправи на стола и пусна цигарата на пода. За разлика от старшина Персико не я натисна с обувката си, а силно я настъпи няколко пъти.

— Точно така.

— А той как реагира?

— Ядоса се. Нареди ми да не казвам нищо на останалите и заповяда да я погреба.

— Благодаря, сержант Перит — казах. — Можете да се върнете в килията си.

Имелда стана да го придружи. Той вървеше все така самоуверено.

Това беше последният път, в който възнамерявах да покажа заповедите си на пазачите, да се ухиля глуповато на камерата и да изчакам мис Смит да отвори вратата. Само дето този път вратата не отвори мис Смит. Беше мъж, но много по-възрастен от нея. Освен това знаех истинското му име. Казваше се Клапър, генерал Клапър.

Известно време просто се гледахме глупаво, после той протегна ръка.

— Здравей, Шон, как си?

— Доста зле — признах.

После той стисна ръката и на Мороу, която също призна, че се чувства доста зле. Но тя не използва този израз. Каза, че е „разочарована от развитието на нещата“ или нещо подобно, защото е твърде голям професионалист, за да изразява лични чувства.

После Клапър ни преведе през сградата и надолу по стълбите до заседателната зала в подземието, облицовано с олово. Някой му беше дал карта-ключ за вратата, той я прокара през магнитната ключалка, отвори и ние влязохме.

Край дългата заседателна маса се беше събрала многобройна публика. Третърн беше там, разбира се, и пак беше облякъл проклетата жилетка, с която толкова се гордееше. Мърфи също беше там, естествено. Както и началникът му генерал Клайв Партридж, накичен и с четирите си тежки генералски звезди. Както и човекът от Белия дом, който ме беше инструктирал, преди да пристигна. Поне той беше облечен в хубав строг костюм и беше твърде скромен, за да се преструва на оперативен агент. Казваше се Паркър и не изглеждаше особено щастлив, че е тук. Всъщност никой не изглеждаше така. Дори ние с Мороу. Беше си една просторна зала, пълна с нещастни хора, които не се радваха да се видят.