Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Точно така.

— Къде?

— Бях с Осемдесет и втора дивизия в Панама и в Персийския залив — отвърнах, което чисто технически беше самата истина, тъй като Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия наистина беше и на двете места, на които бях и аз със Звеното.

— Заемахте ли командна длъжност? Участвахте ли в боя?

— Да — отвърнах.

Това също беше вярно — бях командир на екип като Санчес.

— Убихте ли някого?

— Доста хора — признах.

— Хубави войни бяха, нали? — каза той и мрачно се усмихна.

— Предполагам, че коректният отговор би бил, че изобщо не съществува такова нещо като хубава война, но в сравнение с останалите наистина си ги биваше. Кратки, със силно неравностойни противници и ние ги спечелихме.

— Прав сте — каза той, като не откъсваше вторачения си поглед от лицето ми. — Аз също бях в Залива. Но не хванах Панама. Бях в Хаити, Могадишу, Руанда. Изкарах и доста години в Босна, където правехме какво ли не. Вие сте ги изпуснали, нали?

— По тяхно време съм бил в университета. После вече бях адвокат.

— Да. — Той кимна замислено. — Аз, Перит, Мачуско, Колдуел, Бътлър, братята Мур, изкарахме ги почти всичките заедно. Братята Мур не извадиха късмет и дойдоха твърде късно, за да се включат в Залива. Така и няма да разберат какво се казва сладка война. Оттогава само плуват с нас във всички отходни канали, в които ни пращат. Дори не знаят какво е да спечелиш войната, нали разбирате?

Той спря за миг и сивите му очи огледаха стаята, като се спираха на всеки от нас. Загледа се по-дълго в Имелда. Тя мълчаливо кимна. Той се усмихна и кимна в знак на нещо повече от колегиалност.

После усмивката му изчезна и той отново се обърна към мен.

— Не мога да ви кажа в колко бежански лагери сме били от Залива насам. Изгубих им бройката. Заклевам се, че съм виждал сто милиона нещастни лица с празни очи, каквито имат всички бежанци. Осакатени деца, изнасилени жени, сираци, майки, останали без бебетата си, мъже, които се срамуват да погледнат семействата си, защото са позволили това да се случи. Господи, как ти писва. Захвърлят те насред всичко това и от теб се очаква да… ами, нали разбирате? Наричат ги „хуманитарни операции“, но един истински хуманитарист би отишъл да избие лошите, нали така? Истинският хуманитарист няма да се задоволи да лепи раните на хората с лейкопласт. Той би се погрижил изобщо да не ги раняват. Не мислите ли?

— Старшина — прекъснах го възможно най-вежливо. — Не сме тук, за да обсъждаме характера на държавната ни политика. Тук сме, за да разберем какво е станало в Косово между четиринайсети и осемнайсети юни.

Гласът му беше равен, почти студен.

— Ако искате да го разберете, слушайте какво ви говоря. Защото стана точно това. Всичко става в главите ни, нали така? Ако искате да разберете какво е станало, ще трябва да влезете в главите ни. И така, след като преживееш достатъчно много такива неща, просто стигаш до някаква граница. Може би стана заради Ахан. Другите разказаха ли ви за Ахан?

Кимнах.

— Ами да, без съмнение са го описали както трябва. Бог ми е свидетел, аз не бих могъл. Виждал съм доста доблестни мъже, но никой от тях не може да се мери с него. Аз самият бих го последвал навсякъде, по дяволите. Не знаеше нищо за бойните действия, нали разбирате. Изобщо нямаше работа там. Човекът си беше лекар, при това гениален. Просто надарен, нали разбирате? Чух как си говореха докторите от ООН за него. Говореха така, сякаш беше Исус Христос и можеше да прави чудеса. Само дето Ахан не искаше да стои в полевата болница и да се грижи за ранените, докато останалите се бият. Искаше да бъде един от истинските хуманитаристи, разбирате ли?

Погледна ме право в очите.

— Господи, иска ми се да можех да го опиша както трябва. Не съм много начетен и не знам подходящите думи. Но ще трябва да си го представите, ако искате да разберете какво стана.

Оживяваше се все повече, може би от раздразнение, че не успява да открие подходящите думи, а може би само от мисълта за онзи невероятен човек. Бях срещал такива хора. Не много, но достатъчно, за да го разбера.

— Беше млад — продължи. — На трийсет и няколко, предполагам. Хубавец, висок и слаб, с хлътнали бузи, но невероятно спокойни очи. Представяте ли си го? И така, работата е там, че Ахан изобщо не трябваше да ходи в Пилука. Но Санчес го нави. Видях как се натрупва, докато ги обучавахме. Всички се възхищаваха от Ахан, нали разбирате? Човек не можеше да се въздържи. А Санчес? Той просто не можеше да си спечели уважението на никого. Та няколко от мъжете в отряда на Ахан постоянно говореха за онзи сърбин Пайочович. Разказваха всякакви истории и всички разбрахме, че много го мразят. И Санчес започна да побутва Ахан — да му разправя, че е по-добре да не го напада, въпреки че всичките му хора искали да го направи, защото щяло да стане кръвопролитие. Започна да го навива още преди да ги вкараме в Косово. Опитваше се да го засрами, нали разбирате, защото операцията „Ангел-отмъстител“ по принцип е организирана така, че отрядите на АОК да не се занимават с най-трудните неща. Все едно ни служеха за прикритие, за да можем ние да вършим каквото трябва. Но аз разбирах, че Санчес ревнува. Ахан просто се разбираше с хората, идваше му отвътре. А Санчес трябваше да полага усилия и пак не можеше да се мери с него. Според мен му се искаше Ахан да се пробва с нещо по-трудно и да се провали. Разбирате ли? Ахан имаше талант, но не беше достатъчно подготвен. А на Санчес не му идваше отвътре, но беше обучен за работата. Разбирате ли какъв беше проблемът?