Брайан Хейг - Тайно разрешение

Извърнах се към Мороу и видях, че очите й са влажни. Имелда ме гледаше така, сякаш бях най-големият червей на земята. Предполагам, че старшина Персико беше последният жив герой на света и на всички им беше много удобно да обвиняват мен, че го накарах да признае престъплението си.

В стаята се нагнетиха много потиснати емоции и аз заповядах на всички да направят двайсетминутна почивка. Дори Мороу излезе. Оставиха ме сам на малката маса. В най-тъмните кътчета на съзнанието ми се беше загнездило нещо, някакво липсващо парченце, и аз отчаяно се опитвах да го измъкна. Прекарах много дълго време с поглед, прикован в пода.

Минаха петнайсет минути, преди Мороу да се върне. Носеше две чаши кафе.

— Благодаря — измърморих, когато остави едната пред мен.

Тя се отпусна на стола си и простена:

— Господи, това беше ужасно.

Трудно беше да споря, затова просто кимнах. Не ми се говореше много.

— Но не е свършило, Лиса — казах.

— За мен е свършило. Имаме достатъчно доказателства, за да обявим решението си. Не ми се стои тук, за да минавам през същите събития с всички останали членове на екипа.

— На мен също. Остава само още един.

Станах да потърся Имелда. Казах й какво искам от нея, после се върнах в стаята за разпити и мълчаливо изчаках момичетата на Имелда да се върнат и да заемат местата си.

Минаха две минути, преди вратата да се отвори отново. Първа влезе Имелда, а след нея вървеше сержант Франсоа Перит.

— Седнете — наредих.

Той се подчини, макар и малко по-нервно от последния път. Веднага разпечата пакет цигари и се зае да измъква първата.

— Има ли нужда да ви напомням какви са правата ви? — попитах.

— Не, знам си правата.

— Този път можете да ми спестите чувствата си към адвокатите, но сигурен ли сте, че не искате юридически съветник, сержант? Сериозно ви съветвам да си осигурите такъв.

— Не, благодаря. В стаята има достатъчно проклети адвокати.

— Не го оспорвам — признах.

После се загледахме един в друг за няколко мига и той разбра, че вече знам.

— Старшина Персико току-що излезе — обясних. — Пое отговорността за всичко. Каза, че той е взел всички решения, повел е мълчаливия бунт срещу капитан Санчес, решил е да устрои засадата и е игнорирал заповедта да се изтеглите. Перит мълчаливо кимаше, докато изброявах всичко това.

— Естествено, сержант Перит, вие носите голяма част от тази отговорност. Именно вие сте се върнали от разузнаване и сте се опитали да разбунтувате хората срещу Санчес. Знаели сте, че и без това не го харесват, и сте разпалили огъня. Идеята да убиете Пайочович е била ваша, нали? Но старшината ви прикриваше.

Той не кимна, само ме наблюдаваше и слушаше.

— После Персико призна, че той е минал през мястото на засадата и е застрелял сърбите в главата — продължих. — Каза, че е изпратил всички други в сборния пункт, а после се е промъкнал от другата страна на пътя и е избил последните оцелели. След това е слязъл долу и е произвел контролни изстрели в главата на всички.

Перит гледаше върха на цигарата си, точно като старшина Персико преди трийсет минути. Беше изумително. Перит толкова се възхищаваше от него, че дори беше възприел маниерите му.

— Проблемът, сержант Перит, е, че и двамата знаем, че той не е направил всичко това. Нали? Просто се опитваше да спаси някого, на когото много държи, и аз се моля този човек да държи също толкова на него.

Замълчах, а той продължи да гледа цигарата си. Най-сетне попитах:

— Опитваше се да ви спаси, нали?

Перит остана неподвижен и загледан в цигарата си цяла вечност. Нямах представа за какво мисли, защото не знаех как мислят хората като него.

После тъпо кимна. Нямаше нищо против да лъже до самия край, но не искаше да допусне Персико да бъде наказан за неговото престъпление.

— Прав сте — измърмори накрая. — Аз го направих.

— Разкажете ни какво стана.

— Няма да разберете.

— Опитайте. Може да ви изненадам.

— Не, вие не сте истински войници, вие и адвокатката — възрази той, като пренебрежително махна към Мороу. — Нямате представа какво е да си там. Чувствата, които изпитваш към останалите в екипа; как спираш да мислиш, когато започне стрелбата, и просто си правиш каквото искаш.

Имелда изведнъж скочи от мястото си, доближи го и спря точно пред него. Тялото й беше стегнато, а ръцете — свити в юмруци.

— Достатъчно глупости, сержант. Не знаеш какви ги говориш! Виждаш ли проклетата значка на десния ръкав на майора? Виждаш ли пехотинските му пагони? Е, не виждаш трите „Пурпурни сърца“, двете „Сребърни звезди“ и кръста за храброст, които не носи. А знаеш ли защо е адвокат? Защото изкара половин година в болницата след последната си мисия. И след това не го пуснаха в пехотата. Хич не си мисли, че можеш да му разкажеш нещо за бойното поле, което той да не знае, сержант. А сега се дръж като войник и отговори на въпроса!