Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Горе-долу — казах.

Персико отново погледна към Имелда за подкрепа и тя му кимна напрегнато, но гордо.

— Както и да е, когато Перит, Мачуско и Мур се върнаха от Пилука, всичко някак си се разпадна. Според мен Санчес не искаше това, нали разбирате? Всички да ги избият по този начин беше повече, отколкото се беше надявал. Защото той започна всичко, нали така? Аз го отведох в гората, казах му какво са видели Перит и момчетата и той се разрева. Разплака се като малко дете. Останалите в екипа също не го приеха много добре. Ако не бяхме в армията, сигурно щяха да обесят Санчес на първото дърво. Наистина беше извършил голяма мерзост.

— Казахте ли на Санчес, че не може да се справи с командването? Имаше ли организирано усилие да му попречите да си върши работата?

— Не — някак притеснено отвърна той. — Но не му и помогнах. Знаех какво става. Но просто не исках. Не обвинявам момчетата. Те нямаха нищо общо. Грешката беше моя. Просто не ми се искаше повече да следват заповедите му. И не го насърчих да си гледа работата. Винаги се е налагало да го побутвам, но този път видях, че е загубил кураж, и просто го оставих да се провали. Разбирате ли? Нищо лошо не съм направил. Но и нищо добро. Ако трябва да осъдите някого за бунт, съдете мен. Сигурно съм се бунтувал.

— Кога решихте да устроите засада на отряда на Пайочович? — попитах.

— Същата сутрин. Всъщност почти веднага.

— Защо? Защо не се изтеглихте, когато ви заповяда полковник Смодърс?

Той бръкна в джоба на ризата си и извади пакета „Кемъл“. После ме погледна.

— Нали все още мога да пуша тук?

— Естествено.

Персико измъкна една цигара и замислено я почука в дланта си. Запали я и дълбоко вдиша дима, като го остави да се утаи в дробовете му, преди да го издиша през носа. Дълго време стоя така, прехапал долната си устна. После отговори:

— Ето затова трябва да разберете как се чувства човек на тези хуманитарни мисии. Всичко става много лично. Могат да докарат всичките психиатри на света, за да ти обясняват как не трябва да се връзваш, но си става лично. Ние сме войници, а не лекари, нали разбирате? Главата на капитан Ахан беше забита на кол като някакъв трофей. А този тип Пайочович беше истински мародер. Беше избил и измъчвал стотици хора. Може би хиляди. Както и да свърши тази история в Косово, той щеше да си тръгне чист. Вижте какво стана след Босна, Руанда и Хаити. Мъртвите бяха погребани и забравени, а убийците продължиха да си живеят.

— И вие решихте да го екзекутирате?

Той се загледа в димящия връх на цигарата си.

— Да, сър, точно това реших да направя. И не се разкайвам. Хората направиха това, което им заповядах, така че не обвинявайте и тях. Аз издавах заповедите. Те само ги следваха, както пише в устава. Не са направили нищо лошо.

— Но някой е направил нещо лошо, старшина — възразих. — Някой е минал и е застрелял всички сърби в главата. Можете ли да ни кажете кой го е направил?

Той продължаваше да гледа цигарата си. Дори не премигна, когато отговори:

— Да. Аз.

Усетих нещо в гърлото си и трябваше да преглътна, за да оправя дишането си. Изобщо не очаквах този отговор.

— Как, старшина? — попитах най-сетне. — Как го направихте?

— Много лесно всъщност. Повечето сърби вече бяха мъртви или ранени от засадата. Трябва да ви кажа, господин майор, че беше доста добра засада. Смъртоносна и бърза. Изчаках, докато останаха само трима-четирима, които отвръщаха на огъня, преди да изстрелям сигналната ракета за прекратяване на атаката. После заповядах на всички да бягат към сборния пункт. Те наскачаха и хукнаха, но аз им дадох малко преднина, а после тръгнах в обратната посока. Стигнах до завоя на пътя и го пресякох. После се изкачих на хълма от другата страна. Последните сърби бяха скрити зад колите и продължаваха да стрелят по хълма, където бяха нашите. Бяха с гръб към мен. Беше си детска игра. Неутрализирах ги, после слязох и прострелях всички в главата.

— Защо, старшина? Защо го направихте?

— Не е ли очевидно? Може би някой от тези, които продължаваха да стрелят, е бил Пайочович. Освен това след всичко, което бяха направили, исках да ги избия до един. А и предполагам, че не исках да оставям свидетели.

В стаята изведнъж стана много тихо. Той спокойно довърши цигарата си. Пусна я на пода и я смачка, като завъртя пета четири-пет пъти, за да е сигурен, че е напълно угасена. Метафората беше силна и убедителна.

— Благодаря ви, старшина, това е всичко — казах.

Той стана и взе, че ми отдаде чест. Аз му отвърнах официално, после той отпусна ръка и продължително изгледа Имелда. Тя отвърна на погледа му. Истинските професионални войници се подушват отдалеч. Сетне Персико излезе с твърда крачка и затвори вратата на една стая, пълна с изумени и натъжени хора.