Брайан Хейг - Тайно разрешение

Точно в този свят живеехме ние с Мороу. Свят на оскъдни изненади и почти никаква драма, скучен свят на липсващи емоции. Така че и двамата бяхме малко стреснати и объркани. Чувствах се като човек, който цял живот е карал велосипед с три колела в задния двор, а после изведнъж са го пуснали с 12-цилиндрово „Мазерати“ по някоя магистрала в Лос Анджелис.

Едно е да подозираш какво е станало там. Съвсем друго е свидетелят да ти го разкаже от първа ръка, в широкоекранна версия с ярки цветове. Особено ако е свидетел с душевна гангрена. Неприятната й миризма не те оставя на мира дълго време.

Двамата поседяхме и помълчахме известно време. После Мороу извади верния си жълт бележник и започна да пише. Погледах я малко, после казах:

— Извинявай за Пъдлито тази сутрин.

Тя се разкикоти, но не звучеше убедително.

— Съжалявам и за снощи — добавих. — Пих твърде много. Нали не съм направил нищо… докато беше в стаята ми?

Всъщност се надявах да каже: „Ами да, направи и още как. При това го направи много добре, четири или пет пъти, като истински звяр, а на мен адски ми хареса и се надявам да го направиш отново още довечера.“

Вместо това тя отвърна:

— Не се притеснявай. Захърка още преди да се озовеш в хоризонтално положение.

— Аха — казах. — Ребрата адски ме боляха.

— Не беше от ребрата — възрази тя, без да спира да пише.

— Естествено, че беше.

— Беше от съвестта ти.

— Не, не беше — излъгах. — Заради ребрата беше. Ето тези.

И ги посочих.

— Не си толкова неутрален, на какъвто се правиш — заяви тя, без да спира да драска. — Тези мъже ти харесват. Те са като теб и това те притеснява. Признай си.

Замислих се. Не съм някой дълбок, интроспективен, чувствителен тип. Всеки път, когато се опитвах да проникна в собствената си душевност, се озовавах в положението на лабораторен плъх в лабиринт. Но трябваше да призная, че наистина приличаха малко на мен. А може би много. Но аз никога не се бях бунтувал срещу командира си, никога не бях оставял подчинените си да направят нещо, за което после да ги изнудвам, не бях сключвал сделки с тях и не бях убивал множество ранени войници. За мен това бяха сериозни разлики.

Тя остави химикалката си и ме погледна.

— Знаеш ли, от една страна, точно ти трябва да водиш това разследване, но, от друга, си най-неподходящият човек за задачата. Имаш техния опит. Обикновен адвокат като мен никога няма да може да разбере какво им се е случило. Но по същата причина не можеш да мислиш за тях обективно.

Зяпнах я. Подозрително ми приличаше на сеанс по психоанализа. Това пък беше проблемът на Мороу. Причината очите й да изглеждат толкова изпълнени със съчувствие беше, че тя самата имаше безграничен капацитет да съчувства и в момента си търсеше нова жертва.

— Затова ли беше облечена с онези дрешки снощи? — попитах.

— Какво?

— Затова беше, нали? Блузката и онзи страхотен парфюм. Искала си да ме разсееш. Смятала си, че имам нужда да бъда спасен.

Тя съвсем леко се изчерви.

— Не беше ли така? Защо иначе пиеше толкова? Наистина ли смяташ, че не знам за двете уискита, които беше обърнал още преди да дойда? Усетих миризмата още от входа.

— Ребрата ме боляха — казах.

— Ребрата ти, друг път — възрази тя. — Трябва да се видиш отнякъде, докато им вземаш показанията. Потъваш напълно. Това е прекалено лично за теб.

За щастие, Имелда и момичетата й се върнаха точно в този момент, защото тъкмо отварях уста и изобщо не съм сигурен, че щях да кажа нещо подходящо. Имелда доближи масата ни с две димящи чаши еспресо. Моята беше приготвена точно както го обичам, с минималното количество кафе, което да оправдае наркотичната ми зависимост от захар и сметана.

Хванах Имелда за ръкава, преди да успее да се върне на мястото си.

— Ей, Имелда — прошепнах.

— Какво?

— Някога чувала ли си думата „Пъдли“?

Тя изсумтя един-два пъти.

— Естествено, кой не е чувал. Защо, ти да не би да си Пъдли?

— Точно обратното — настоях. — По-скоро съм Хумонго.

— Аха — каза тя и си седна.

Но не звучеше точно като „Аха, естествено, изглеждаш точно като човек с Хумонго“. Беше от другото „аха“.

Мороу се ухили, но за мой късмет в този момент на вратата се почука и тя трябваше да се престори на сериозен, трезвомислещ адвокат.

Вратата се отвори и пухкавият надзирател от ВВС предпазливо надникна. Изглеждаше крайно несигурен в себе си, все едно доста го беше страх от мен.

— Викали сте ме, сър.

— И още как, по дяволите! Влизай веднага! — изревах.