Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Извинявай, Тери. Ти каза „реших“. Старшина Персико ли имаше предвид, или двамата го решихте заедно?

— Не. Решението взех аз. Персико дойде при мен и аз му казах точно какво ще направим.

— Ясно — каза Мороу.

— Ние се изтеглихме и аз устроих засада на пътя между Пилука и Ишатар. Пристигнахме предишната вечер, около полунощ, и ни оставаше много време да се подготвим. После почаках, докато…

— Тери — прекъсна го тя.

Той спря и премигна.

— Искаш ли чаша вода? — попита Мороу.

Той продължаваше да разтрива краката си.

— Ами… да, благодаря.

Мороу напълни една чаша, заобиколи масата и му я подаде. Помислих си, че направи сериозна грешка, като прекъсна хода на разказа му в най-важния момент. После тя премести един стол и седна точно срещу него. Наведе се така, че лицата им почти се допираха. Той отново я погледна в очите.

— Как си? — попита тя.

— Ами добре, предполагам.

— Тери, няма нужда да ни доказваш нищо — каза Мороу. — Просто се опитваме да разберем истината. Господ ни е свидетел, че не те съдим. Ние сме адвокати. Никога не сме преживявали това, през което си минал ти.

После се протегна и сложи ръка върху неговата.

— Така че ни кажи истината, става ли?

Той не откъсваше очи от нейните, както правят малките изплашени деца.

— Добре — съгласи се накрая.

— Кой вземаше всички тези решения, Тери? Не беше ти, нали?

— Не — отвърна той. — Бяха Персико и Перит.

— А ти какво правеше?

— Каквото ми кажеха.

— Опита ли се да ги спреш? Или ги насърчаваше?

Това всъщност беше особено важен въпрос, защото от отговора му зависеше кой носи юридическата отговорност за убийството на сърбите. Но според мен юридическите тънкости вече не интересуваха Санчес. Умът му беше твърде зает с отчаяното търсене на достоверно алиби, което да представи на самия себе си. Съзнанието му се давеше в чувство за вина и се опитваше да се хване за първия източник на милосърдие. По някакъв странен, безсмислен начин на него сигурно му се искаше той да е заповядал засадата, защото така поне щеше да спаси честта си.

— Оставих ги да правят каквото поискат — измърмори най-сетне.

— Какво стана на засадата?

— Ами по пътя имаше много движение. Останахме на позиция почти до осем. Перит беше изтеглен на фланга, между нас и Ишатар. Беше с очила за нощно виждане. Гледаше дали откъм Пилука идват коли. Името на управлението бе написано на сръбски на автомобилите на Пайочович. Брайън Мур беше надраскал думите на един лист и го бе дал на Перит, за да може да познае колоната.

— И какво стана после? — попита тя, без да отмества ръката си от неговата.

— Около осем той даде на Персико сигнал, че идват. Персико контролираше огъня и изчака първият камион да дойде точно над противотанковите мини на пътя. Експлозията го вдигна във въздуха. Спомням си, че го гледах как се премята като акробат.

Той размаха ръце във въздуха, за да покаже, преди да продължи.

— После открихме огън. Всичко трая само седем-осем минути и си тръгнахме.

Мороу стана и се върна на мястото си зад масата. За известно време настъпи мълчание. Обмислих целия разказ, който бяхме чули. Сега всичко се връзваше. Е, почти всичко.

— Тери — обадих се.

Той ме погледна. Опитах се да звуча толкова меко и успокояващо, колкото Мороу.

— Някой е минал през мястото на засадата и е застрелял сърбите в главата. Ти ли беше?

Санчес ме изгледа шокирано.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Заклевам се.

— Знаеш ли кой го е направил?

— Не е бил никой от нашия екип. И аз стрелях като всички останали. Но веднага щом Персико пусна ракетата, за да прекрати огъня, всички престанаха. После напуснахме и побягнахме към сборния пункт, който беше на около километър и половина от мястото на засадата.

— И все още имаше оцелели сърби? — попитах.

— Аха. Никога не съм ви лъгал за това, нали разбирате? Там все още бяха останали няколко души, които продължиха да стрелят по нас.

Бях объркан. Това не се връзваше. Ако все още е имало оцелели, които са продължавали да поддържат огъня, докато целият екип се е изтеглял към сборния пункт, кой ги беше прострелял в главите? Всички замълчахме. Позяпах в стените за минута, докато измисля какво друго да питам.

Изведнъж Имелда стана от стола си и доближи нашата маса. После се наведе към мен и Мороу, сякаш бяхме съдии, а тя — адвокат, който иска да поговори насаме с нас.

— Попитайте го колко са продължили да стрелят сърбите — прошепна. — Само това.