Брайан Хейг - Тайно разрешение

В асансьора тя ме подпря на стената и аз щастливо си затананиках някаква песничка, докато се изкачвахме към третия етаж. Когато стигнахме до моята стая, тя взе, че бръкна в джоба на панталоните ми, за да намери ключа. После ме заведе до леглото.

Точно този момент очаквах. Тя си мислеше, че съм пиян. Мислеше, че съм безвреден, парализиран, опиянен евнух, твърде пропит със скоч, за да вдигне макарона. Хе-хе-хе. Метнах се към леглото и я повлякох със себе си.

— Шшминамммннчш? — предложих, но за щастие тя не разбра нито дума, защото предложението ми никак не беше възпитано.

В следващия миг часовникът на шкафчето до главата ми вече виеше, а по вратата се чуваха тежки удари. Изтъркалях се от леглото, докуцуках до вратата и я отворих. Мороу беше свалила страхотните си дрешки и пак беше навлякла проклетата камуфлажна униформа. Кога беше успяла?

Тя бързо мина покрай мен и тръгна към банята, като ме остави да стоя на прага и да се чудя какво става. Погледнах часовника. Показваше 7:40. Бях го навил за 6:00. Чух шума от душа, после Мороу вдигна телефона и се обади на румсървис. Каза им да изпратят две американски закуски и елегантно им предложи десет долара бакшиш, ако успеят да се класират до десет минути.

После остави слушалката и каза:

— Имаш десет минути да вземеш душ и да се избръснеш. И не ми излизай гол от банята. Според правилата в армията старшите офицери нямат право да си показват Пъдлито на подчинените. Не че мен ме притеснява, но нали си падаш по армейските правила.

По дяволите, значи това било Пъдлито, помислих си, докато се олюлявах към банята. Душът беше страхотен, а ребрата ме боляха съвсем малко. Доктор Дръмънд и шотландското му лекарство за пореден път бяха сторили медицинско чудо. Излязох от банята в пълно бойно снаряжение след около седем минути. Мороу беше на вратата и тъкмо плащаше на пиколото за закуската.

Не можах да се сдържа.

— Откъде знаеш за Пъдлито? — настоях.

— Какво?

— Пъдли? Откъде знаеш тази дума?

Тя силно се разкикоти.

— Научих я в частното девическо училище. Използвахме я за… ами, нали се сещаш. Но само за малките. На големите им викахме „Хумонго“.

Обмислих тази информация. Хапнах малко яйца и отпих глътка кафе.

— Моето не е Пъдли — настоях.

— Както и да е — усмихна се тя. — Ще закъснеем, затова яж бързо.

— Добре — изръмжах. — Просто не забравяй. Не е Пъдли. Може и да не е Хумонго, но и Пъдли не е, по дяволите.

— Яж — заповяда тя.

— Може би трябва да започна да нося различни панталони — измърморих.

Тя продължаваше да се усмихва, когато излязохме и се качихме в служебната кола към военновъздушната база.

Тери Санчес изглеждаше отслабнал. И измъчен. Очите му бяха потънали в толкова дълбоки тъмни кръгове, че сякаш бяха всмукали кожата от лицето му. Самите му очни ябълки приличаха на крехки кристали, които могат всеки момент да се пръснат на парченца. Залиташе, докато вървеше, а ръцете му безжизнено висяха отстрани. Оставяше впечатление за човек, който бързо се е устремил към дъното.

Посочих към стола в средата на стаята и го помолих да седне. Той се отпусна на него и ме загледа безизразно. Повторих обяснението, което бях използвал предишния ден, като внимателно очертах и новата ни информация за събитията в Косово.

Докато говорех, очите му шареха из стаята и той изглеждаше твърде безжизнен, за да се стресне от новината, че бяхме научили толкова много за ужасните събития там.

Спрях за момент, но преди да продължа, Мороу изведнъж се обади:

— Тери?

Той вдигна глава. Гласът й стана много мек, нежен и успокояващ. Като цигулка, която свири приспивна песен.

Или по-скоро като грижовна майка, която успокоява болно дете.

— Тери, ние знаем какво е станало. Но искаме да чуем и твоята версия. Разбираш ли какво правим в момента?

Той спря да се оглежда и срещна погледа й.

— Да.

— Добре — каза тя и мило се усмихна.

Оставих я да поеме разпита.

— Важното е да знаеш, че все още не сме решили нищо — продължи тя. — Тези неща никога не са само в черно и бяло. Ти си бил под ужасно напрежение. Опитвал си се да постъпиш правилно. Искаме да чуем и твоята версия.

Вече я гледаше в очите, сякаш те бяха миниатюрен сал, на който искаше да се качи.

— Сега ще ти зададем някои трудни въпроси — продължи тя. — Разкрити сте. Джак Третърн и генерал Мърфи искат просто да научим истината. Останалите членове на твоя екип вече я разказаха. Сега е твой ред, Тери. Разбираш ли?