Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Тогава ще я разделим поравно — каза тя и ме остави в крайно лошо разположение на духа, за да поеме по стълбите.

Преоблякох се по-бързо от нея, изтичах долу и резервирах маса. При това добра, точно в ъгъла до големия панорамен прозорец, който гледаше към равнината в ниското. Докъдето стигаше погледът, мигаха светлинки.

Не изгубих време да разглеждам пейзажа. С чувство за вина, но с голяма ефективност обърнах две чаши скоч с много лед, като реших да не споменавам, че съм започнал без нея. Но ребрата наистина ме боляха и аз исках да ги изненадам приятно. Дори накарах сервитьора да отнесе доказателствата, преди Мороу да дойде.

Той тъкмо бягаше с чашите, когато тя царствено влезе в ресторанта. Ако не беше среща, беше прекалено добре облечена, или прекалено оскъдно, зависи откъде го погледнеш. Беше с къса и тясна синя пола, която свършваше на десетина сантиметра над коленете, и една чудесна блуза с това, на което учтиво казват „дълбоко деколте“. С един поглед видях почти всичко, което беше крила под камуфлажната си униформа през последните няколко седмици. Едва не ахнах, но се спрях навреме, тъй като съм прекалено печен. Ограничих се само с тежко дишане и един продължителен, мръснишки блеснал поглед.

Почудих се какво беше намислила. Може би искаше да ми покаже какво изпускам. Нещо като: „Виж, всичко това можеше да бъде твое, ако само не ме беше заподозрян, че шпионирам за Третърн.“ Или пък беше някакъв неин неосъзнат импулс да докаже, че мис Смит в Тузла не беше единствената жена наоколо, за която дядо ми би казал, че е „доста източена“. Тъй като аз знаех точно какво има предвид дядо ми с този израз, мога да ви уверя, че Мороу беше наистина много добре източена. Краката й бяха невероятно дълги и стройни и завършваха с прекрасни нежни глезени. А и в горната половина също имаше с какво да се похвали. Това също е израз на дядо ми. И за него знам точно какво значи.

Походът й през ресторанта привлече доста внимание под формата на многобройни погледи, подобни на моя. Двама италиански господа дори дотичаха да й поднесат стола. Тя седна и хладно благодари, а те останаха на местата си и просто зяпнаха, сякаш не знаеха какво да правят. Хванах единия да наднича през рамото й към горната й половина и го изгледах кръвнишки. Той ми се усмихна глупаво и се оттегли. Другият остана до масата, докато сервитьорът не дойде да вземе поръчката. Тогава стана малко претъпкано и той най-сетне се върна на масата си. Там имаше някаква жена, вероятно неговата, която започна да му крещи на италиански.

— Няма нищо по-добро от дискретното, незабележимо влизане — отбелязах.

Тя учтиво се усмихна и леко се изчерви.

— Нямаше какво друго да облека. Ако скоро не намеря пералня, и бельото ми ще свърши.

Измислих десет различни остроумни и еротични забележки в отговор, но все пак бяхме на делова среща между колеги независимо от крясъците на либидото ми.

— Нямаш проблеми — уверих я и я потупах по ръката като добър старши офицер, който се грижи за поверените му войници. — Ако наистина свърши, ще ти дам назаем от моето.

Тя мило се изкикоти и попита:

— Е, да си вземем ли бутилка кианти?

— Давай — отвърнах. — Аз имам две счупени ребра и цялото ми тяло крещи за истинско лекарство.

После намигнах на сервитьора.

— Ще започна с двоен скоч с лед.

— Чаша кианти, моля — каза Мороу.

Настъпи дълга, неудобна тишина. Тя ухаеше невероятно. И не беше онзи люляков парфюм, а нещо далеч по-силно. С нотка на мускус и лукавство.

Адски е трудно да се сетиш за нещо интелигентно и делово, когато пред теб е седнала красива жена с горна половина, която наднича от блузата й, носът ти се изправя от уханието й, а въображението ти се е отнесло в някакъв будоар и лудува между копринени чаршафи.

Най-сетне тя каза:

— С кого искаш да започнем утре?

С голямо нежелание напуснах будоара и обмислих въпроса.

— Защо не със Санчес?

— Не искаш ли да изчакаме, докато научим повече?

— Че какво е останало да научаваме?

— Дали е имало бунт? На кого е била идеята за засадата? Защо всъщност са я направили? Защо са застреляли сърбите в главите?

— И кой точно ще ни разкаже за тези неща?

— Остават петима, от които да избираме.

— Просто имам такова чувство — обясних, докато гледах как сервитьорът се доближава с питиетата ни. — Най-бързият начин да научим всичко е чрез Санчес, а според мен разполагаме с достатъчно, за да го накараме да проговори.

Чашите вече бяха на масата и аз се опитвах да не издавам нетърпението си, когато грабнах първия скоч, който всъщност ми беше трети, и обърнах една огромна глътка. Преди да се усетя, чашата беше празна. Чашите бяха високи и обемисти, а и барманът не беше от мошениците, които разводняват всичко. По някаква причина ребрата ме бяха заболели ужасно. Сигурно от нейния парфюм, не знам.