Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Но може да попълни празнините между четиринайсети и засадата.

Беше права, разбира се. Отидохме да изпием по едно кафе и аз пофлиртувах с нея. Не усетих очакваната реакция. Може би умът й беше твърде зает с непосредствената ни задача. Или пък още не ми беше простила, че я бях сметнал за шпионин.

След десет минути Имелда отново се престори на пристав, като обяви пристигането на сержант Езекийл Грейвс. Ставаше все по-добра. Можех да се закълна, че новата роля й харесва.

Сержант Грейвс беше слаб хубавец с тъмна кожа. Имаше големи влажни кафяви очи, правилни черти и дълга тясна брадичка. Армията избира войници с доста висок коефициент на интелигентност за медицинските части. Това е едно от нещата, които за разнообразие прави както трябва. Никой не иска да попадне в положение, в което някой глупак не може да му постави инжекция с морфин или не знае колко да стегне турникета, за да спре кръвотечението от разкъсана артерия.

Представих двама ни с Мороу на Грейвс и за пореден път обясних целта на разговора. Видя ми се малко нервен, въпреки че според Флойд, с псевдоним Делбърт, бил доста печен. Естествено, Флойд се опитваше да ни саботира, така че преценката му сигурно е била преиначена. Хранех силното подозрение, че сержант Бътлър е най-печеният тип и Делбърт нарочно се беше опитвал да отвлече вниманието ни от Грейвс.

Съобщих на Грейвс колко много знаем вече за действителните събития, като добавих и новите подробности, които току-що бяхме научили от Перит. После минах и през обичайната си тактика за стимулиране на честността чрез заплахи с уточнението, че според нас той няма от какво толкова да се страхува, тъй като не е участвал в засадата. По изражението му можеше да се съди, че вече и сам се е сетил. Както казах, лекарите обикновено са доста умни.

После продължих:

— Бихте ли ни разказали какво стана, след като Перит, Мачуско и Мур се върнаха от Пилука с доклада си за съдбата на отряда на Ахан?

Той прехапа долната си устна и се огледа. Беше най-младият член на екипа на Санчес и беше лекар. Това работи и в двете посоки. Изпитваше лоялност във възможно най-малка степен. А можеше да бъде точно този, който най-силно се стреми да се включи в братството.

Спря да се оглежда, но започна да си играе с ръцете.

— Не съм сигурен за какво точно питате, сър.

Много добре знаеше за какво питам, така че навярно просто продължаваше да се чуди дали да говори изобщо.

— Вижте, сержант Грейвс, историята излиза наяве — казах. — Не можете да я спрете. Останалите вече си признаха един по един и би било срамота точно вие да се провалите за едното нищо. И така, имаше ли реакция? Усетихте ли разлика в бойния дух и настроението в екипа?

Опитвах се да се изразявам внимателно, тъй като бъдещият му адвокат можеше да изтъкне как първо съм му казал, че вероятността да бъде съден е малка, след което дискретно или недискретно съм му подсказал какво да каже, ако иска да се отърве.

— Не, сър, нямаше реакция — отвърна той. — Мина известно време, докато всички научат какво е станало в Пилука. Сержант Мачуско и сержант Перит обиколиха хората и разказаха на всички.

— Обвиняваха ли капитан Санчес?

— Да, сър. Но нямаше нужда. Всички знаехме. Толкова малко хора сме, все едно семейство. Не се случва почти нищо, за което да не разберат всички.

Кимнах, но не казах нищо. Той чакаше следващия ми въпрос, но аз така и не го зададох. Най-сетне Грейвс продължи сам:

— Не беше бунт, сър, нищо подобно. Заклевам се.

Стори ми се интересно, че избра точно тази дума.

— А какво беше? — попитах.

— Трябва да разберете, сър, че всички харесвахме капитан Ахан и неговите момчета. Доста шантаво, нали? Нямахме почти нищо общо с тях. Повечето от момчетата на Ахан дори не знаеха английски. Бяха земеделци, касапи, магазинери, няколко учители. Не знам как да го обясня. Нещо като чувството, което изпитваш към някое пале. Но не ме разбирайте погрешно, не се отнасяхме така към капитан Ахан. Не, сър. Той беше различен, много различен от останалите.

— По какъв начин? — попита Мороу.

— Знаете ли с какво се е занимавал в мирно време? — каза Грейвс.

Мороу поклати глава.

— Бил е доктор. Специалист по сърдечна хирургия. Завършил е медицина в Харвард. Затова станахме доста близки. Вечер след тренировките ме водеше в медицинските палатки на ООН. Бяха претъпкани с ранени и болни бежанци от Косово и ние работехме там по седем-осем часа всяка нощ. Не знам как го правеше. Ставаше в пет и половина всяка сутрин за тренировките, а тъй като имахме само шест седмици за обучение, ние здравата ги мъчехме. Когато ги пускахме, обикновено около пет следобед, хората му едва докуцукваха до кухнята да хапнат нещо и се пъхаха в чувалите. Бяха изтощени. Ахан пропускаше вечерята и работеше до един, а понякога и до два-три сутринта. Не знам как го постигаше. Но трябваше да го видите с онези хора в палатките. Не беше просто доктор. Беше като светец. Идваше например някое дете със счупен крак и рани от шрапнел, което виеше от болка, докато той не отиде при него. Ахан започваше да му говори с невероятно успокояващ глас, детето спираше да плаче и се оставяше да го лекува. Никой от другите лекари не беше толкова добър.