Брайан Хейг - Тайно разрешение

— И какво беше станало според вас? — попитах. Лицето му почервеня и гневът му започна да взема връх.

— Какво беше станало ли? Не е ли очевидно, по дяволите? Сърбите знаели, че Ахан идва. Чакали го. Шест-седемстотин души. Извън селото чакала още една голяма военна част, може би подкрепление, което се справило с охранителната му група. Горките негодници нямали никакъв шанс. Избили ги. Една от бабите ни каза, че през последния половин час от битката наоколо обикаляли само сръбски войници, които издирвали оцелели. Намерили десет-петнайсет и ги завлекли на площада. После ги съсекли с щиковете. Бабата каза, че никога нямало да забрави как пищели мъжете.

Нещо в начина, по който Перит разказваше тази история, я правеше особено въздействаща. Може би грубите прости думи, които използваше. Или просто ужасяващата й достоверност. Дори Имелда и момичетата й се бяха навели напред, вторачени в изкривеното лице на Перит.

Самият той също беше дълбоко развълнуван. Искаше да ни шокира, но докато разказваше, трябваше да преживее цялата сцена отново. Беше стиснал челюсти, а очите му ядно блестяха.

— И вие обвинявате капитан Санчес за това? — попитах.

— Естествено, че обвинявам този глупак! — избухна той. — Нямаше търпение да запише нещо хубаво в досието си, за да получи повишение. Шефът, старшина Персико де, му каза да не пуска Ахан. Предупреди го. Дори го чух как му вика. Предишния ден го заведе навътре в гората, за да не чуе никой от нас, но аз подслушах как спореха. Но Санчес не искаше и да чуе. Все повтаряше какъв голям удар щяло да бъде, ако Ахан и хората му унищожат полицейското управление. Щяло да възпламени целия район, така казваше. Тъпак.

— Какво стана, когато тримата с Мачуско и Мур се върнахте?

— Първо отидохме да видим шефа. Не бях в настроение да говоря със Санчес, нали разбирате? На двамата с Мачуско ни идваше да го пребием или дори да застреляме този тъпак. Така че Мур предложи първо да отидем при шефа. Да го оставим той да се оправя.

— И какво направи старшина Персико?

— Ядоса се. Не че е казал нещо, но аз си знаех, че е предупредил Санчес точно за това. И все пак се почувства виновен. Такъв си е шефът. Беше направил всичко по силите си, за да го спре, и пак се чувстваше отговорен.

— Той скара ли се по-късно с капитан Санчес?

— Не ми е известно. Може и да му е казал нещо, когато са били насаме, но шефът може да преглътне и да продължи.

— Добре, ще се изразя по друг начин — казах. — Забелязахте ли видима промяна в командната верига след това?

— Не.

— Кой издаваше заповеди?

— Предимно Санчес, понякога и старшината. Не по-различно от обикновено.

— Според предишните ви собствени показания вие сте докладвали само на старшина Персико. Защо?

— Защото не можех да понасям да говоря със Санчес. Знам, че е непрофесионално, но онези момчета загинаха заради него. Не исках да го доближавам. Като нищо щях да направя нещо, за което после да съжалявам.

Пак беше започнал да лъже, но не проумявах как и защо. Просто го чувствах. Може би се опитваше да прикрие Персико.

— Разкажете ни за засадата — продължих.

— Нищо особено не мога да ви кажа. Както вече споменах, бях на осемстотин метра по левия фланг и охранявах. Не съм участвал в решението за засадата и така и не видях какво стана.

Обърнах се към Мороу, но тя поклати глава, за да покаже, че няма повече въпроси. Наредих на Перит да се върне в килията си и кимнах на Имелда да го придружи.

Когато излезе от стаята, напрежението спадна осезаемо.

— Уф! — възкликна Мороу и вдигна вежди. — Започва да се връзва, нали?

— Само до следобеда на четиринайсети. Все още не е ясно какво точно е станало по-късно.

Пуснах Имелда и помощничките й на почивка за цигара, тоалетна или от каквото имаха нужда. С Мороу останахме да решим какво да правим по-нататък. Бяхме стигнали до точката, от която нещата тръгваха гладко. Истината излизаше наяве и ние трябваше да следваме течението. Всеки по-нататъшен свидетел щеше да добавя по нещо от действителния ход на събитията и ние трябваше да използваме тази информация като отправна точка, за да уловим следващия член на екипа в мрежата от самопризнания.

— Според мен трябва да повикаме Брайън Мур — предложи Мороу.

Обмислих предложението, но не бях сигурен с какво ще ни помогне.

— Избери някой друг — казах.

— Добре. Езекийл Грейвс, лекарят.

— Защо?

— Защото има най-малко да губи. Не е участвал в засадата.

— Това означава, че и ще знае най-малко за нея.