Брайан Хейг - Тайно разрешение

Грейвс спря за момент, а по лицето му се четеше тайно възхищение.

— А капитан Ахан дори не трябваше да бъде там — продължи той. — Родителите му отдавна бяха емигрирали в Щатите. Знаете ли, че имаше американско гражданство? И жена и три малки деца, къща в Бостън и работа в някаква голяма болница. А когато стана това в Косово, той все едно замрази живота си, плати си сам билета и пристигна тук. От ООН искаха да остане да работи в една полева болница. Той отказа. Реши, че ще се прояви като страхливец. Не знаеше нищо за бойните действия, но беше умен и всички го следваха сляпо.

Лицето на Грейвс се беше превърнало в олицетворение на човешката агония. Очевидно и той като Персико беше развил дълбока привързаност към капитан Ахан.

— Съжалявам — добави. — Трудно ми е да го обясня на непознати, но той… никога не бях срещал такъв човек. Трудно е да го изразя с думи. Сякаш излъчваше някаква сила. Беше невъзможно да не го харесваш. Всички го харесваха.

Отворих уста за следващия си въпрос, но той ме изпревари:

— Не. Не просто го харесваха. Някак си го обичаха. Аз също. И другите в екипа, дори Мачуско и Перит, които са доста груби хора, също го обичаха. Дори старшината според мен. Той никога не показва чувствата си, но когато бяха двамата с капитан Ахан, се усещаше някаква връзка помежду им. Направо абсурдно, защото шефът е войник до мозъка на костите си, а Ахан беше лечител по душа. Човек не би си помислил, че ще си допаднат.

— И какво стана? — попитах. — Ако не е било бунт, какво беше?

— Ами… просто някак си всички решихме, че вече няма да изпълняваме заповедите на капитан Санчес. Никой не каза нищо. Просто го почувствахме. Но не сме се бунтували, сър, заклевам се.

— Но ефектът беше същият?

— Да, сър, предполагам. Но е малко странно. Сякаш дори капитан Санчес беше с нас. Разбирате ли ме?

— Не. Обяснете, моля.

Той сведе очи към пода и лицето му придоби объркано изражение, докато се опитваше да намери точните думи.

— Някак си просто избледня. Беше с нас, но спря да издава заповеди. Може би от чувство за вина, не знам. Шефът просто запълни празнината и започна да заповядва вместо него.

— И прекарахте още ден и половина в базовия си лагер, така ли? — попитах.

— Точно така, сър.

— Какво правеше екипът през това време?

— Чакаше.

— Какво чакахте?

— Не знам точно. Нали разбирате, аз съм лекар и съм нов за другите. Ако бяха болни или ранени, се обръщаха към мен, но никой не искаше мнението ми за операциите. Перит, Мачуско и братята Мур продължиха да патрулират и според мен всички се опитваха да измислят какво да се предприеме. След случилото се на капитан Ахан и неговия отряд никой от нас не искаше да се прибере вкъщи с подвита опашка.

— Сърбите забелязаха ли вашия лагер?

— Не ми е известно. Изтеглихме се два дни по-късно. Спомням си, защото същата сутрин сержант Колдуел си сряза крака с една брадва. Сечеше дърва за огъня и си отвори дълбока рана. Наложи се да го зашия.

— Как беше проведена засадата?

— Не знам, сър. Само си спомням, че същата вечер набързо устроихме периметър. Беше късно и бяхме на крак цял ден. После по редицата тръгна заповед да започнем да проверяваме амунициите си и да чистим оръжията за битка. Тъй като съм лекар, нямаше нужда да си чистя оръжието или да проверявам амунициите, затова задрямах. Сержант Колдуел ме събуди, когато стана време да тръгваме. Искаше да му дам още аспирин, защото кракът продължаваше да го боли, а трябваше отново да поемаме на път.

Погледнах часовника си. Беше седем вечерта, а никой от нас не беше ял от закуска. Не бях особено гладен, но златното правило в армията е винаги да храниш войските си. Благодарих на сержант Грейвс и помолих Имелда да го придружи до килията.

После с Мороу излязохме заедно. Не говорихме много, докато микробусът не ни остави на входа на хотела. И двамата бяхме потънали в собствените си мисли. До този момент се занимавахме със съдебен случай, доказателства и свидетелства — все хладни, рационални парчета от мозайка, с които всеки адвокат е обучен да се справя. Но сега пред очите ни се очертаваше огромна човешка трагедия, а от това повечето хора се разстройват.

— Вечеря? — предложих.

— Кой плаща? — парира тя.

— Зависи.

— От какво?

— Ако го сметнем за среща, аз ще платя. Но ако е делова вечеря между колеги, ще трябва да я разделим наполовина. Пише го на каменна плоча на върха на една планина, на единайсето място: „И ще плащаш само за вечери, на които има шанс да покориш жената на съседа.“