Брайан Хейг - Тайно разрешение

После се изправи и каза:

— Майната ви. Не съм длъжен да отговарям на въпросите ви.

— Длъжен сте — възразих. — На колко сте години?

— Трийсет и три.

— Говорихте ли вече с адвокат?

— Естествено. Дойде някаква дебела кучка. Разкарах я. Както ви казах и преди, не обичам адвокатите. От тях се изприщвам.

— Надявам се, че преди да си тръгне, тя е успяла да ви обясни, че ако веднъж сте изправен пред военен съд, след това мога да добавям толкова обвинения, колкото преценя. Съдията по вашето дело ще инструктира заседателите да разглеждат всяко обвинение поотделно. Разбирате ли какво означава това?

— Не.

Отвърнах с възможно най-безизразния си тон:

— Означава, че за всяко престъпление ще има отделно наказание. Присъдите ще се трупат. Дори ако сте невинен по отношение на всичко, станало в Косово, допълнителните обвинения, които мога да повдигна срещу вас — неизпълнение на заповед, неуважение, възпрепятстване на правосъдието и лъжесвидетелстване, — ще бъдат разгледани и ще получат отделна присъда. Сега вече стана ли ви ясно?

Той кимна. Неохотно и бегло, но кимна.

— Разбирате ли, сержант, в момента имате възможност да се спазарите за няколко години от живота си с мен. Извадете си главата от пясъка. Помислете дали искате да гледате света през решетки, докато остареете.

— Слушам, сър — каза той.

Обръщението звучеше като нещо, след което трябва да пуснеш водата в тоалетната, но все пак показваше, че вече е наясно със залога.

— И така, какво точно видяхте, когато влязохте в Пилука с Мачуско? — попитах отново.

— Наистина ли искате да знаете? — попита той.

Кимнах.

— Добре, ще ви кажа.

Звучеше ядосано, сякаш сам си го бях изпросил и сега щях да си го получа. Наведе се на стола и облегна лакти на коленете си. После огледа всички в стаята един по един, като кимаше презрително, сякаш никой от нас не заслужаваше тази чест, но какво пък толкова.

Накрая отново се обърна към мен.

— Първо, не бяхме само двамата с Мачуско. Брайън Мур също дойде с нас, защото говори езика на местните. Влязохме около десет. Беше много тихо, но във въздуха имаше тежка миризма.

— Каква миризма?

— Всъщност бяха две. Кръв и кордит. А причината да е толкова тихо беше, че всички си бяха тръгнали. Имаше много дим и някои от къщите още горяха или тлееха. Имаше и много надупчени къщи, като след особено жестоки престрелки. В някои от стените имаше дупки от снаряди, вероятно от танкове. Казах на Мачуско и Мур, че трябва да се изнасяме колкото можем по-бързо. Тоест и за слепец беше ясно, че Ахан не е спечелил битката. Но Мачуско реши, че старшината просто ще ни накара да се върнем и да разберем какво е станало. Доколкото познавам шефа, сигурно беше прав, така че продължихме.

Той спря, за да извади още една цигара, която почука по дланта си точно като Персико. Изумително.

— Минахме по страничните улички — продължи той. — Мур ни покриваше и ние с Мачуско тръгнахме към площада, каквито ги има във всички села в Косово. Там беше полицейското управление. Доближихме се колкото ни се стори разумно, после влязохме в една сграда на три етажа. Качихме се догоре, минахме през един прозорец и излязохме на покрива.

Той разпери ръце, за да ни покаже панорамата оттам.

— Виждахме целия площад и полицейското управление. При това много добре. Навсякъде гъмжеше от сръбска милиция. Видяхме десетина танка, стари „Т–34“, подредени в редица, а екипажите им се бяха покатерили върху тях и ги почистваха след операцията. Видяхме и една огромна купчина трупове. Бяхме взели бинокли, така че ги извадихме и огледахме труповете. През оптиката виждахме дори лицата. Някои от тях не ги познавахме. Сигурно бяха селяни, попаднали на огневата линия. Но разпознахме повечето. После Мачуско ме бутна с лакът и ми посочи нещо до полицейското управление. Погледнах. Точно до главния вход бяха забили един висок стълб. А на върха се виждаше нещо безформено, от което се отцеждаха капки. Беше главата на Ахан. Сърбите я бяха отсекли и забили като трофей.

Той спря да ни погледне. Искаше да ни набие в главите колко ужасно е било.

— Слязохме и се изнесохме по най-бързия начин — продължи. — Открихме следи, които извеждаха от селото, и ги проследихме. След около пет километра попаднахме на селяни, които се криеха в гората. Бяха напуснали селото сутринта, след края на престрелката. Казаха, че сърбите са полудели и никой не бил в безопасност. Имаше две възрастни жени, един старец и сигурно три-четири деца. Всички бяха уплашени до смърт. Дадохме им малко храна и Мур ги разпитва двайсетина минути. Казаха, че късно предишния ден, малко преди залез, в селото пристигнала голяма сръбска част, около шестстотин души, които се скрили на различни места. Спрели танковете в плевните и скрили повечето хора в къщите. През цялата нощ подреждали амуниции, опъвали жици, разполагали постове и се готвели за нещо. После, около шест сутринта, сякаш цялото село избухнало. Навсякъде се разхвърчали куршуми и снаряди. Битката продължила около два часа. Имало много стрелба, но селяните чули и изстрели някъде на север. Ахан беше разположил охранителната си група там и ние предположихме, че са нападнали и тях.