Брайан Хейг - Тайно разрешение

Тя въртеше чашата с вино между тънките си пръсти.

— Ужасна трагедия, нали? Направо те удря в сърцето.

— Аха — съгласих се и доста бързо усетих ефектите от третия скоч. — Но ти пък какво си очаквала? Наистина ли си мислеше, че ще открием деветима злодеи, които просто са се събрали и са решили да извършат някое и друго зверство?

— Не. Просто никога не съм се занимавала с такъв случай. Объркващо е. Нещата не са в черно и бяло.

— Точно такива са си. Грешиш, защото и те са сбъркали — казах, като започнах следващата чаша и показах с два пръста на сервитьора, че очаквам подкрепления. — Една от причините армията да настоява на желязната дисциплина са точно такива ситуации. Офицерите също са хора. И те се издънват, и когато го направят, хората им го забелязват. Но структурата и дисциплината трябва да останат. Персико е стар войник. Знаел е за това. Всички са го знаели, по дяволите.

— Разбирам. — Тя продължаваше да върти чашата между пръстите си. — Онези мъже са загинали заради Санчес. Знам какви са правилата, но разбирам и защо неговите хора вече не са искали да следват заповедите му. Но той, изглежда, спрял да ги издава. Все едно изпаднал в кома.

Чашата ми вече беше празна, а сервитьорът стоеше до масата с две нови. Щастливо му се усмихнах.

— Добре ли си? — попита Мороу.

— Ще се оправя — уверих я. — Просто си предписах малко болкоуспокояващо. Виж, ще остане достатъчно вина за всички. Смодърс например не е трябвало да възлага тази задача на Санчес. — Отпих още една огромна глътка и продължих. — Санчес не е трябвало да се огъва, когато нещата са се объркали. Хората му не е трябвало да му отказват съдействие след това. Дори в Холивуд го знаят. Не си ли гледала „Бунтът на Баунти“ или „Бунтът на Кейн“? И двата филма са страхотни. Спомняш ли си как капитан Куийг, командирът на боен кораб през Втората световна война, стоеше на мостика с две гюллета в ръка и крещеше: „Кой ми открадна ягодите?“ Играеше Хъмфри Богарт в най-добрата си форма, в ролята на упорития негодник, който безмилостно експлоатира хората си, а неговият помощник-капитан им симпатизираше и в крайна сметка подкопа авторитета му и доведе нещата до бунт. Адвокатът успя да го оправдае, но в последната сцена му каза, че помощник-капитанът го отвращава, защото всъщност е извършил престъпление. Системата има правила и всички трябва да ги спазват.

— Странно е да го чуя от теб — отбеляза тя, а аз стиснах следващата си чаша и излях още скоч в гърлото си.

— Защо? Защото се правя на умник? Защото се държа така, сякаш не уважавам системата? Не се заблуждавай, Мороу. Аз съм роден и отгледан по военни бази.

Спрях за миг, колкото да глътна още малко болкоуспокояващо.

— Никога не съм слагал и хапка в устата си, която не е платена от военния бюджет. Изпратих баща си на война три пъти. А когато откарват баща ти на война на другия край на света, където ще стрелят по него, сериозно се замисляш за армията и нейното значение. Всъщност и по мен стреляха няколко пъти. А това също провокира мисленето. Аз вярвам в армията и глупавите й правила. Това не означава, че ги харесвам, но Бог ми е свидетел, спечелили сме доста войни. Значи правим нещо както трябва.

Мороу ме гледаше изненадано и аз осъзнах, че пия прекалено много и говоря твърде отвлечено. Ребрата продължаваха да ме болят адски, така че не спирах да атакувам чашата в ръката си, а и щеше да е срамота да оставям този чудесен скоч недоизпит.

Тя отпи от виното си и огледа ожулванията и подутините по лицето ми.

— Последните няколко седмици не бяха лесни за теб — каза.

— Не се оплаквам — отвърнах и се почудих дали да повикам сервитьора с пръст за още две чаши.

Човекът вече се беше изпотил от тичане насам-натам. Хората от околните маси ме зяпаха.

— Още ли те болят ребрата?

— И ошште как — признах.

Тя се изкикоти.

— Кво? — попитах. — Кво е толкошш шшмешшно?

Едва тогава забелязах, че ребрата толкова ме боляха, че езикът ми се беше подул. До този миг никога не бях осъзнавал, че ребрата ми са свързани с езика.

— По-добре бързо да поръчваме вечерята, за да сложиш някаква храна в стомаха си — каза тя и невероятните й мили очи проблеснаха.

Открих, че вече съм подминал точката, след която не съм способен да се храня. Когато погледнах към приборите си, пред очите ми се завъртяха поне десет вилици. Зачудих се коя ли би избрал един възпитан джентълмен.

— Ммммнеззаммннн — обадих се.

Мороу се изправи и заобиколи масата. Хвана ме за ръката и явно беше доста силна, защото ме издърпа от стола като палачинка от тиган. После преметна лявата ми ръка през рамото си и ме изведе от ресторанта. Лявата ми ръка висеше точно над горната й половина, а лукавият й парфюм гъделичкаше носа ми. Искаше ми се нежно да стисна лявата й горна половина, но тялото ми отдавна беше престанало да се подчинява на мозъка.