Брайан Хейг - Тайно разрешение

Той кимна, но очите му не се откъснаха от нейните. Все едно го беше хипнотизирала. Знаех, че в този момент никога не бих успял да се справя като нея. Тя усещаше, че Тери Санчес се дави. Усещаше, че вътрешностите му се свиват от страх и има нужда от съчувствие, защото в противен случай ще се разпадне на парчета. А съчувствието не е най-развитото ми умение.

— Добре, Тери. Защо не започнем с решението, заради което капитан Ахан нападна полицейското управление в Пилука?

Той облиза устни няколко пъти и аз си представих човек, изгубен в пустинята, който гледа оазис в далечината. Единствените му спътници през последните няколко седмици бяха същите хора, които очевидно го ненавиждаха заради това, което беше направил там. Някаква част от него сигурно се молеше за възможността да разкаже всичко на човек, който не е бил с тях. Мороу прецизно беше напипала най-слабото му място.

— Знам какво са ви разказали останалите — въздъхна той. — Но те грешат. Не стана така.

— Тогава кажи ни как стана, моля те — каза Мороу.

— Ахан ме умоляваше да му разреша да нападне това управление. Много от хората му живееха до Пилука и те умоляваха него. Предполагам, че не е бил достатъчно силен да им откаже. Той всъщност не беше войник, нали знаете. Имаше някакъв сръбски капитан на име Пайочович. Беше тероризирал селото вече цяла година. Част от хората на Ахан бяха живели там. Семействата на някои от тях бяха измъчвани или убити от него. Нали разбирате защо искаха да атакуват това управление?

— Разбира се — каза Мороу. — Изглежда съвсем логично. Но то не е било в списъка с одобрените цели, нали?

— Казах това на Ахан. Заклевам се, че му го казах, но той възрази, че списъкът с одобрените цели не важи за него и хората му. Каза, че трябва да го спазва само моят екип. И всъщност беше прав.

— Да, Тери, според правилата. А ти искаше ли той да нападне управлението в Пилука?

— Естествено. Разбирах как се чувстват хората му.

— Тогава…

— Не, чакайте — каза Санчес, като почти подскочи на стола си. — Трябва да разберете. Никой не разбира. Моите родители са от Куба. Дошли през 1961-ва, с първата голяма вълна бежанци. Баща ми бил вербуван от ЦРУ да се върне. Бил от първите, които слезли на брега. Приятелите му загивали около него, но той издържал три дни. Сражавал се, докато американските кораби, които ги докарали, се изтеглили и ги изоставили. После и американските самолети си тръгнали и ги оставили без никаква надежда. Заливът на прасетата, нали си спомняте? Баща ми изкарал три години в кубински затвор. Най-сетне продадохме някакви трактори, за да освободим него и останалите.

Мороу следеше разказа му и леко кимаше. Наведе се напред и подпря брадичка на ръцете си, сякаш говореше напълно смислено и логично. Честно казано, той говореше глупости. Помислих си, че сигурно започва да се побърква.

— Разбирате ли? — продължи той. — Но той не обвиняваше американците. Беше неговата страна. Това се случи в моето семейство. Така че знаех как се чувстват косоварите. А останалите в отряда не знаеха, разбирате ли? Тези хора не се биеха за Америка. Биеха се, за да освободят родината си. Не можем да им казваме какво да атакуват и какво не.

Изведнъж ми хрумна, че Тери Санчес прави крайно неподходящо сравнение. Заливът на прасетата и Косово нямаха нищо общо. Изправено пред смазващото чувство за вина, съзнанието му се опитваше да построи каквото и да е обяснение, за да смекчи последствията от постъпката му. Не да го излекува, а да му позволи да избяга.

— Правилно ли беше планирана операцията на Ахан? — попита Мороу.

— Естествено. Обсъждахме я два дни. Казах му, че нямаме право да му помогнем, защото не е в нашия списък с одобрени цели, но му обясних точно какво да направи. Дори го накарах да изпрати трима души в селото предишния ден. Те провериха всичко. Бяха забелязали само няколко пияни сръбски полицаи. Трябваше да мине без проблеми.

— И какво стана после, Тери?

— Не знам със сигурност. Никой не знае със сигурност. Според мен някой от хората на Ахан е бил шпионин. Случвало се е и в други отряди, нали знаете? Сърбите изпращат шпиони в бежанските лагери, за да се записват в АОК. Според мен точно това е станало. Някой от неговите хора е предупредил сърбите. Но това не е по моя вина, нали разбирате? Те са го чакали. Преди да слезе, пак му казах, че нямаме право да му помагаме. Той го разбираше. Вината не е моя, нали разбирате? Казах му.

Мороу проявяваше максимално съчувствие, като кимаше и свиваше устни, но Санчес не беше свършил. Вече говореше по-силно, почти истерично: