Брайан Хейг - Тайно разрешение

Той ме изгледа странно.

— Всъщност не — отвърна. — На никой от нас не му беше приятно да те лъже. Но ние вярваме в това, което вършим.

Е, дотук бяхме с истината и справедливостта като типично американски ценности. Погледнах Мороу, която ми даде знак, че също няма повече въпроси. После отново се извърнах към Смодърс и го изгледах продължително и сериозно. Той ми отвърна с ясен поглед, ни най-малко притеснен от факта, че беше участвал в сериозно прикриване на истината и беше излъгал по време на официално разследване. Това момче щеше да постигне много, казах си. Наистина вярваше в каузата.

Оставихме го и поехме към пистата, където един „С–130“ вече ни очакваше със запалени двигатели.

Спряхме пред мраморния вход на същия италиански хотел на върха на хълма и устата ми се изпълни със слюнка. Двамата с Мороу се настанихме в съседни стаи и оставихме багажа си. В моята стая имаше от онези меки германски легла, пълни с пух, така че Господ може би все пак ме обичаше. Освен това имаше и минибар. Добре зареден минибар. Цялото тяло ме болеше адски и аз се загледах в редичката от миниатюрни бутилчици уиски „Дюърс“. Доктор Дръмънд бурно ме убеждаваше да се справя с болката както си знам. Успях да се преборя с изкушението и слязох във фоайето.

Имелда и две от помощничките й се настаниха на долния етаж и наеха апартамент, който да използваме като офис. Когато двамата с Мороу излязохме, за да се качим на микробуса за военновъздушната база, Имелда и момичетата все още примъкваха компютри и кашони с хартия по стълбите към асансьора. Имелда крещеше на момичетата да се размърдат, а те се кикотеха. Очевидно бяха разгадали тайната й. Всъщност беше мека душичка, като кучетата, които лаят много, но не хапят твърде силно.

Пътят до ареста на военновъздушната база отне петнайсет минути. Посрещна ни същият пухкав майор от ВВС. Беше подчертано любезен и добронамерен, като едва ли не се умилкваше около нас, вероятно защото не искаше да го споменем с лоша дума в доклада си. Отнесох се хладно с него, а Мороу последва примера ми. Нека се мъчи.

Двамата с Мороу бяхме прекарали доста време в обмисляне на следващия ни ход. Първата ни идея беше да започнем повторните разпити със Санчес. Трябваше да пречупим един от деветимата, а той изглеждаше най-лесен. Трябваше ни само един. Както във всички заговори, ако успеехме да пречупим един, останалите щяха да го последват като плочки от домино. Щяхме да ги използваме един срещу друг, да заплашваме и да сключваме сделки, докато се доберем до цялата истина и пълния комплект от свидетели, които да дадат показания един срещу друг.

Но колкото повече разговаряхме, толкова повече се убеждавахме, че Санчес не е най-подходящият кандидат. Той очевидно беше сключил някакво споразумение с войниците си. А каквото и да се беше объркало там, в крайна сметка той носеше отговорността и следователно имаше най-много да губи. Това е прокурорско правило: човекът, който има да губи най-много, твърде често признава последен.

Мороу предложи да започнем с Персико. Отначало идеята ми се стори удивително тъпа. Колкото повече мислех обаче, толкова по-добра ми се струваше. Във всяка организация има два вида лидери. Единият е този, посочен от системата. Това беше Санчес, назначен от Сената на САЩ и обозначен с две сребърни лентички на пагоните. Вторият беше онзи водач, който хората сами си избираха. Това беше Персико, човекът със „Сребърна звезда“ и „Бронзова звезда“ на гърдите. Ако той проговореше, останалите щяха да го последват.

Но имаше и още една причина. В някакъв момент там, в Косово, формалната командна верига в екипа на Санчес просто се беше прекъснала. Имелда го беше забелязала в показанията им. Най-вероятно се беше стигнало до бунт. Действахме по инстинкт, но според резултатите от предишните разпити нямаше никакви данни Санчес да е командвал каквото и да е. Трябваше да открием точката на пречупване. Екипът вероятно се е съмнявал в Санчес през цялото време, но войниците, особено опитните войници на редовна служба, принципно се съобразяват с йерархията в армията. Освен ако не се случи нещо драматично, което да ги принуди да се разбунтуват.

Нещо се беше случило. Нещо важно. Предполагах, че е станало около четиринайсети, защото на тази дата елитните войници бяха започнали да се държат странно и необяснимо. Тогава са избили отряда на Ахан. Тогава Санчес се е свързал с базата по радиото и е докладвал, че не могат да се изтеглят. Тогава е започнала поредицата от събития, която в крайна сметка беше довела до една теснина между два хълма, където бяха избити трийсет и петима мъже. Беше просто предположение, но най-вероятно точно тогава Персико беше поел командването.