Брайан Хейг - Тайно разрешение

Мороу беше на бюрото си и с отчаяна бързина пишеше нещо на ръка. Студено ме игнорира, когато минах покрай нея. Отидох до кафе машината и взех да се суетя. Вдигах възможно най-много шум, като блъсках с лъжичката по чашата, потропвах с каната и накрая сръбнах няколко пъти от кафето, за да проверя дали съм сложил достатъчно захар и сметана. Тя продължаваше да не ми обръща внимание с такова студено упорство, сякаш искаше да ме замрази. И си я биваше. Лично аз предпочитах яростните скандали. Човек винаги може да отбегне конкретния удар.

Доближих я и нахално надникнах над рамото й, за да видя какво прави. Тя продължи да пише. Изкашлях се няколко пъти, за да я подразня допълнително. Тя се наведе и продължи да пише още по-упорито. Тромаво се блъснах в стола й. Тя го върна на мястото му и продължи да пише.

Най-сетне проговорих:

— Значи не искаш да знаеш какво стана с Делбърт. Защо вече не е с нас. Или как успях да уредя удължаване на крайния срок с пет дни.

После се извърнах и влязох в кабинета си, като затворих вратата. Погледнах часовника си. Минаха трийсет и шест секунди, преди да почука. Изглежда, любопитството е много по-силна мотивация от гнева.

Казах й да влезе и да седне, а после половин час й обяснявах какво е ставало в действителност, докато тя невинно си е мислела, че преследва истината. От време на време ме прекъсваше с въпроси, но през повечето време само слушаше. Прекрасното й лице премина през цял спектър от емоции, от изненада към враждебност до негодувание, докато най-сетне описа пълен кръг и отново се върна на любопитство.

— Защо не ми каза по-рано? — попита.

Адски ме беше страх, че ще стигне до този въпрос. Загледах се в бюрото си.

— Кретен такъв — извика тя. — Мислел си, че аз съм шпионинът на Третърн, нали?

— Не, никога — излъгах и направих гримаса. Дори на мен не ми звучеше убедително. — Тоест не бях сигурен — поправих се. — Освен това какво значение има? Вече имаме зелена светлина.

Бяха й се струпали ужасно много тревожни новини за толкова малко време и тя трябваше да помисли, за да ги смели. Беше адски бясна и на тях, и на мен, защото не й бях вярвал. Но беше и адвокат, така че беше обучена да удържа емоциите си със здрава ръка.

— Защо не свикаме пресконференция и не раздухаме скандала? — попита накрая.

Честно казано, нямах добър отговор на този въпрос. Ако имахме поне малко мозък, точно това трябваше да направим. Бях сключил сделка с дявола, а само някой глупак може да се надява подобно нещо да свърши добре. А сега, когато и тя беше в играта, имаше право на глас и започваше да изпитва съмнение. Или се връщаше към първоначалното си мнение. Май аз бях човекът със съмненията.

— Така или иначе, винаги можем да го направим — казах. — Ако се опитат да ни прекарат, ще натресем целия скандал на тях.

Тя кимна.

— Просто не виждам откъде биха могли да ни притиснат — настоях.

Опитвах се да убедя както нея, така и себе си. Тя отново кимна.

— Сигурно си прав.

— Не ти ли е интересно? — добавих. — Не искаш ли да разбереш дали Санчес и хората му наистина са го направили?

— Предполагам — каза тя, като звучеше малко несигурно.

— Добре тогава, значи е решено — заявих бързо, преди да си е променила мнението. Или аз да го направя.

Отворих вратата и повиках Имелда. Тя влезе, напушена както обикновено, и аз й съобщих:

— Имаме още пет дни. Уреди ни полет до Авиано днес следобед. Ако нямат назначен полет, кажи им да го уредят заради мен. Обади се в кабинета на полковник Смодърс и му съобщи, че двамата с капитан Мороу ще бъдем при него след час.

— Готово — кимна тя.

— И още нещо — изрекох много силно. — Накарай някой да дойде и да провери този проклет офис за подслушвателни устройства. Не искам някакви глупаци с ловджийски жилетки да слушат както говоря.

Забележката за ловджийските жилетки малко я обърка, но все пак кимна. Реших, че това е един добър начин да припомня на Третърн, че възнамерявам да следя дали изпълнява своята част от сделката.

Отново бях във форма, раздавах заповеди наляво-надясно и вършех работа. Беше приятно чувство. Клаустрофобията ме беше оставила на мира. След като опаковахме багажа си и напълнихме няколко кашона с документи, двамата с Мороу тръгнахме на среща с полковник Уил Смодърс, батальонния командир на Санчес.

Отидохме в кабинета му, където този път ни чакаше с адвоката си — същия капитан Смит, който беше подал оплакване срещу мен. Смит ни посрещна със самодоволна усмивка, но аз му се озъбих, както се полага на адвокат от противниковата страна.