Брайан Хейг - Тайно разрешение

Беше изненадващо предложение и аз реших да помисля върху него. Може би просто се опитваха да спечелят малко време, за да организират нов дяволски заговор срещу мен. Това би било глупаво. Току-що бяха признали всички подробности от конспирацията си. Добре де, може би нямаше нищо общо с операция „Феникс“, но воденето на тайна война също не беше дреболия. Освен това бяха признали, че заповедите им идват от Белия дом.

Но не трябваше да забравям, че не бяха глупави. Бог ми е свидетел, вече бях уверен в това. Все пак току-що ми бяха дали още амуниции, с които да изляза пред медиите.

— Това ли е? — попитах.

— Можеш да се свържеш с медиите, след като говориш с нас, ако все още го искаш — уточни Третърн. — Няма да се опитваме да те спрем.

Признавам, че бях изумен. Бях очаквал да се опитат да намерят някакъв извънреден начин да ми затворят устата. Може би точно това правеха всъщност. Може би лъжеха докрай, за да спечелят достатъчно време, през което да открият сигурен начин да спрат Шон Дръмънд и алтруистичния му поход към истината. Но поне аз не можех да видя как ще го направят. Можех да надуя свирката в момента, в който реша.

Беше мой ред да опипам почвата с няколко искания.

— Край на подслушването на телефоните. И на кабинета ми. И няма да ме следите повече, нали?

Третърн се ухили.

— За всичко си се досетил, а?

— Да.

— Готово — обеща той.

— Освен това и вашият шпионин трябва да си тръгне — продължих аз. — Мороу заминава със следващия самолет.

Усмивката на Третърн омекна.

— Защо искаш да я изгониш?

— Искам и още как.

— Тя не работи за нас.

Наклоних глава и той искрено се засмя.

— Малкият екскремент Делбърт значи? — попитах.

— Всъщност се казва Флойд Колинс. Но е истински военен адвокат. Много е амбициозен, макар че за съжаление броят на спечелените от него дела дори не се доближава до този, който ти дадохме.

Понякога човек е прекалено хитър за собственото си добро. Бях сметнал, че Делбърт — Флойд — просто е твърде очевиден кандидат за шпионин.

— Добре, тогава той да си ходи — настоях. — Не искам да имате човек в моя лагер.

— Дадено — кимна Третърн.

— И ще трябва да кажа на Мороу какво става в действителност. Тя също трябва да получи разрешение да научи истината.

— Добре.

Станах да си ходя. Вече бях до вратата, когато Мърфи се обади:

— Още нещо, майоре.

Обърнах се и го погледнах. Едрото му красиво лице беше право насреща ми.

— Понякога принципите, на които ни обучават в „Уест Пойнт“ — за дълга, честта и верността към родината, — си противоречат. В света не всичко е толкова ясно, колкото го представят в академията. Понякога се налага да решаваш кое от трите е най-важно. И кой от останалите принципи да пожертваш.

Отвърнах на погледа му. Осъзнавах, че декларира с какви разсъждения се беше справил със собствената си съвест по този въпрос. Почувствах се чист и неопетнен като сълза.

— Не съм учил в „Уест Пойнт“, така че не знам за какво говориш — рекох аз. — Но ще ти кажа какво знам. Знам какво ни отличава от сърбите. Ние не крием убийците си. Не лъжем целия свят, когато нашите войски извършват масови убийства. Не перем мръсното си бельо на закрито. Това за мен е дълг, чест и вярност към родината в едно.

Той снизходително поклати глава, все едно продължавах да не разбирам. Но грешеше. Всъщност той не разбираше нищо. Поне аз така смятах.

След като се наспах добре, настроението ми значително се подобри, но не можех да кажа същото за тялото си. Натъртванията и счупените ми ребра сякаш се втвърдиха и болката проникна през още няколко слоя тъкан. Събудих се ужасно схванат и с болки по цялото тяло. Докуцуках до палатката с банята и взех дълъг, горещ душ, като се опитвах да накарам топлата вода да се справи с болката. Накрая пръстите ми се набръчкаха от водата, но раните ми устояха на действието й. Всичко продължаваше да ме боли.

Клапър не се беше обаждал в два през нощта, както обикновено. Реших, че го е срам да говори с мен. Когато влязох в кабинета, Делбърт беше изчезнал. Беше ми оставил бележка: „Извинявай, Флойд Дж. Колинс, капитан, военен адвокат.“ Вероятно трябваше да се радвам, че Мърфи и Третърн бяха успели да го разкарат под прикритието на нощта. Ако го бях видял лично, сигурно щях да направя някоя глупост, например да му преместя носа така, че да стърчи от тила му. Той ме беше излъгал, прецакал и беше погазил клетвата си на офицер и юрист. А аз имам лошия навик да приемам всичко твърде лично. За което Третърн и Мърфи сигурно се бяха сетили.