Брайан Хейг - Кукловодът

После се обадих на няколко места във Вашингтон, защото, ако скоро не постигнех някакъв напредък по това дело, щеше да ми се наложи да присъствам на погребението на клиента си вместо на процеса му. По-късно този следобед отново се промъкнах в болничната му стая, научих каквото ми трябваше и взех самолета за Вашингтон. Веднага щом пристигнах, се обадих на Катрина и й казах да си стяга багажа за Русия.

Никога не бях ходил в Москва — град, който по един перверзен начин е бил Мека за американските войници: столицата на империята, която близо петдесет години ни осигуряваше работни места. Тук се раждаха революциите, войните и коварните планове за световно господство; тук мъже с гъсти вежди и старомодни, зле ушити груби костюми стояха на високи платформи и гледаха как покрай тях преминава най-голямата военна машина в света — същата, за която бяхме напълно сигурни, че някой ден ще тръгне в боен марш срещу нас.

Първата ми среща с руската ефективност бяха двата часа след кацането, които прекарахме в самолета на пистата, докато наземните екипи търсеха под дърво и камък подвижните стълби, за да слезем по тях. Катрина го понесе стоически, вероятно защото има руска кръв и е генетично устойчива на такава брутална мърлящина. Като типичен разглезен американец аз ругаех и мърморех през цялото време. В подобни ситуации изобщо не се държа прилично.

Взехме такси от летището до един хотел в центъра на Москва, който щеше да се смята за долнопробен в Ню Йорк или дори във Фарго, щата Северна Дакота, но според местните стандарти заслужаваше пет звезди. Във фоайето гъмжеше от леки жени и откровени проститутки в евтини лъскави дрехи и момчета с черни джинси и черни кожени якета, които до един бъбреха по мобилните си телефони и ни най-малко не приличаха на хора, които пеят в църковния хор.

След като прекарахме още двайсет минути в изглаждане на проблема, възникнал от факта, че в хотела, кой знае как, бяха изгубили или объркали резервациите ни, двамата с Катрина взехме асансьора до четиринайсетия етаж, където ни бяха дали съседни стаи. Моята вонеше на тютюнев дим и пот, беше с размери на килер за метли и имаше телевизор, произведен явно през 50-те години. Бях впечатлен — целият този лукс струваше само двеста и осемдесет американски долара на вечер.

Хвърлих чантата си на леглото, хванах дистанционното и екранът внезапно оживя с увеличен до максимум звук, като показа едно момиче и трима мъже, които се опитваха да пренапишат историята на груповия секс. Панически започнах да натискам бутоните, за да сменя канала, да намаля звука или да спра проклетото нещо, но напразно. Единственото, което работеше, беше бутонът за включване, а момичето на екрана продължаваше да издава силни звуци, за да демонстрира колко добре си прекарва — макар че, честно казано, не бих се сменил с нея.

Стаята на Катрина беше отделена от моята с вътрешна врата, а аз се забавих ужасно, докато открия бутона за изключване на проклетия телевизор, защото руските дистанционни очевидно имаха различни копчета и символи от нашите.

— Ей — извиках през вратата. — Телевизорът ми беше нагласен на този канал.

Чух как тя се засмя.

— Няма проблем. Ако застаряващите мъже се възбуждат от такива работи, да си гледат.

„Застаряващите“? Засмях се, за да покажа, че съм разбрал шегата. Кучка.

Час по-късно бях изкъпан и преоблечен, а телефонът иззвъня. Един енергичен капитан от армията на САЩ на име Мел Торянски ме информира, че вече е във фоайето, аз почуках на преходната врата и извиках на Катрина да слезе долу при нас, когато е готова. След като ми обеща да не се бави, излязох и намерих асансьора.

Торянски беше типичен отличник — кльощав, с тесни рамене и очила, като рекламно лице на военното разузнаване. Ръкувахме се и той каза:

— Добре дошли в Москва, господин майор. Аз съм заместник-аташе.

— Браво на теб, Мел. И работиш в посолството, така ли?

— Да, сър. Вече две години.

— Значи сигурно добре познаваш генерала?

— Толкова, колкото един капитан може да познава един генерал — отвърна той с напрегнато изражение. Какво да обяснява повече.

Вратата на асансьора се отвори и оттам излезе Катрина, въпреки че отначало не я познах. Списание „Ролинг Стоун“ се беше превърнало в „Уолстрийт Джърнъл“. Дрехите на проститутка от Сохо и карикатурният грим бяха изчезнали, заменени от елегантен син костюм с къса пола, която откриваше дълги изкусителни крака на високи токчета. Крайният резултат представляваше женска пеперуда, способна да вдърви крилцата на всички малки мъжки пеперуди наоколо. Единствената следа от предишното й „аз“ беше обицата на носа, която по някакъв начин се връзваше с консервативните й дрехи и дискретния грим и увеличаваше сексапила й — като коварен намек, че под закопчания догоре костюм има нещо по-интересно.