Брайан Хейг - Кукловодът

— Да, да. Не искам да притеснявам мистър Голдън, тъй като сигурно е безумно зает, но бихте ли му предали, че се обаждаме от клиниката за болести, предавани по полов път, във Форт Майър. Да дойде максимално бързо.

— Ъъъ, извинете — заекна секретарката, — но сигурно сте объркали номера. Това е кабинетът на Еди Голдън.

— Точно за него става въпрос, скъпа. Абсолютен курвар. Толкова често идва да се лекува при нас, че се чудим дали да не кръстим клиниката на негово име. Благодаря много — казах и затворих.

Понякога съм адски инфантилен. А ако имах късмет, Еди въртеше любов със секретарката, която вдигна, така че следващия път, когато минеше покрай бюрото й, тя щеше да го ритне в топките.

Тази вечер заспах по-лесно с увереността, че съм нанесъл поне един малък удар в името на правдата. За съжаление това не продължи дълго, защото телефонът ми иззвъня в три и половина и един дебел мъжки глас ме уведоми, че е комендант на военния затвор във Форт Левънуърт. И било най-добре бързо да си замъкна задника дотам, защото клиентът ми току-що се опитал да се самоубие и бил в болницата в критично състояние.

После затвори, преди да успея да кажа нещо. Много смешно. Еди Голдън, коварният дявол. Отмъщение, а? Все едно щях да се хвана и да хукна към летището, за да се кача на първия самолет за Канзас Сити.

Все пак не можах да заспя и най-сетне накарах централата да ме свърже с кабинета на коменданта. Той повтори съобщението си дума по дума, все едно обясняваше нещо елементарно на бавноразвиващо се дете.

Така че хванах първия самолет до Канзас Сити в шест сутринта и в девет и половина нахълтах в болницата. Имелда някак си беше успяла да пристигне преди мен и крачеше напред-назад из чакалнята като английски войник на пост.

— Жив ли е още? — попитах, останал без дъх.

— Засега — сухо отвърна тя.

— Какво е станало?

— Изглежда, някакъв тъпак уредил да вкарат телевизор в килията му. Той го отворил отзад, извадил някакви остри чаркове и си прерязал вените. След двайсет минути при рутинната проверка пазачите го открили в локва кръв.

Усетих как се изчервявам.

— Значи е бил на косъм?

— Не е бил, все още е. Докторите цяла сутрин търчат напред-назад.

Стоварих се на близката скамейка. Бях бесен. Не искам да прозвуча като пълен егоист, но ако Морисън хвърлеше топа, до обед щях да съм на първите страници на вестниците, като доктор Кеворкян — поддръжника на евтаназията — на военното правораздаване.

Началниците ми щяха да бъдат едновременно доволни и бесни. Щяха да са доволни, че съм осигурил на клиента си инструментите, с които да спести на правителството времето и разходите за продължителен процес, преди да го екзекутира. Пред килията за изпълнение на смъртното наказание нямаше да се събере тълпа със свещички, по вестниците нямаше да излязат редакционни статии за моралността на смъртното наказание и нямаше да има никакво съмнение в честността на процеса, защото той сам щеше да изпълни присъдата.

Но щяха да бъдат бесни, защото правителството трябваше да знае точно какво е издал на руснаците, за да определят и възстановят щетите. А труповете не говорят.

Така че, изпаднал в егоистична агония, зачаках някой доктор да излезе и да ми каже, че е мъртъв. Или жив. Или че все още виси в несигурната сенчеста зона между двете състояния.

В десет без десет пред мен застана пълничък хирург с мрачно лице.

— Майор Дръмънд?

— За съжаление — признах тъжно.

— Генерал Морисън си почива и е вън от опасност. Но беше на косъм. Изгубил е толкова кръв, че претърпя лек инфаркт.

— Но ще се оправи, нали?

— Би трябвало. Но идиотът, който му е разрешил телевизора, трябва да бъде разстрелян. Как са я мислели тази работа?

Да, наистина.

— Може ли да го видя? — попитах.

— Ако искате. Но не се застоявайте. Дадохме му успокоителни, така че няма да остане буден дълго.

Той ме преведе по няколко коридора до една врата, пред която стояха двама военни полицаи. Морисън лежеше вътре, две-три системи помпаха различни течности в тялото му, главата му беше обърната настрани, а лицето му беше сиво, сякаш новата кръв все още не беше достигнала до кожата.

Седнах на ръба на леглото.

— Мамка му — измърмори той.

Това доста добре изразяваше чувствата и на двама ни — неговите, защото все още беше жив, и моите, защото от това следваше, че все още съм негов адвокат.

— Това беше много, много глупаво — казах.

Очите му се присвиха.

— Аха… щом съм оживял.