Брайан Хейг - Кукловодът

Тя започна да навива и развива ръба на тениската си, видимо притеснена, така че Катрина й се усмихна топло и попита:

— Тази тениска твоя ли е, или я носиш в чест на някое гадже?

— Моя е.

— Наистина ли? През коя година си завършила?

— Деветдесет и втора. Имам магистърска степен по политология.

Катрина й се усмихна мило.

— Затова ли започна работа в Държавния департамент?

Джанет спря да си играе с тениската.

— Исках да работя в дипломатическо представителство, но имах проблеми на тестовете.

— Знам ги тия тестове — каза Катрина с внезапно съчувствие. — Аз пък работех на долния етаж в Държавния департамент като преводачка и се мъчех да събера пари, за да следвам право. Но имах много приятели, които се опитваха да направят твоя номер. Много е гаден този тест, нали? Познавах едно момиче, което го скъсаха шест пъти. А беше адски умна.

Джанет поклати глава.

— Да ти кажа ли нещо за иронията на съдбата? Аз се явих два пъти и ме скъсаха. Третият път беше точно преди историята с Бил. След това ме уведомиха, че съм го взела, но вече нямам разрешително за работа със секретни материали, така че ме дисквалифицираха.

Новата й най-добра приятелка Катрина се намръщи.

— Ей, че гадно. А сега с какво се занимаваш?

— Секретарка съм в една малка юридическа фирма в центъра. Не е точно това, за което си мечтаех като малка.

— И сигурно си адски ядосана на Морисън, а?

— Не бих останала в една стая с нея. Сигурно бих се опитала да я удуша.

Катрина ми хвърли бърз поглед.

— Нея? Аз мислех, че съпругът на мисис Морисън стои зад цялата работа.

Джанет избухна в гърлен кикот.

— Той ли? Той е безгръбначно. Тя нае адвоката и детективите, които провалиха живота ми. Вярно е, бях любовница на съпруга й. Не се гордея с това. Но той не беше щастлив от този брак. Животът му с нея беше същински ад.

Катрина кимаше съчувствено, сякаш искаше да каже: „Ама разбира се, че е било така. Да си женен за Мери, с всичките й пари, красота и класа? Кой би го понесъл? Горкичкият Бил.“

— А тя как е разбрала за теб?

— Той беше изпратил подаръци в апартамента ми… бельо, бижута. Представяте ли си? Този идиот беше платил с кредитната си карта. Тя видяла извлечението и наела детектив, който да ме открие. После една сутрин Бил ме извика в кабинета си. Изглеждаше ужасно, все едно не беше мигнал цяла нощ. Каза, че се налага да ме уволни. Тя му наредила.

— А ти какво направи?

— Казах му, че няма да стане. Да ме прехвърли, но да не ме уволнява. Знаех, че последния път съм се представила добре на теста. Това щеше да ме провали.

— И той какво каза?

Тя отново се засмя гърлено.

— Предложи ми пари. Казах му да ги завре отзад на жена си. Беше ми признавал десетки пъти, че ме обича. Защо оставяше тая кучка да проваля живота му? Живота и на двама ни. И знаете ли той какво каза?

— Какво?

— Че било заради децата. Тази изтъркана фраза. Пълни глупости. Хич го нямаше като баща. Изобщо не им обръщаше внимание. Те толкова приличаха на нея, че той не можеше да ги понася.

— И какво стана после?

— Обжалвах уволнението. Влязохме в съда и онези скъпи адвокати и детективи докараха за свидетели всички мъже, с които някога съм спала, още от първия. Не съм монахиня наистина, но и не се хвърлям постоянно на женени мъже. А те ме изкараха някаква жалка мръсница.

Катрина отново закима дружелюбно, все едно искаше да каже: „Мъжете са големи говеда, нали? Чудя се какви ги е мислел Господ, когато им е отреждал толкова важна роля в процеса на възпроизводство.“

— Трябва да ти кажа нещо — изрече на глас Катрина. — Бил здравата е загазил.

— Сам си е виновен, той е безгръбначно… но не го обвинявам. Тази негова жена е като Лукреция Борджия. Нямате представа.

Тъй като не ми беше приятно да слушам такива неща за Мери, бързо се намесих:

— Значи според вас Бил не е честен човек?

Тя ме изгледа неприязнено.

— Не съм казала такова нещо.

— Не ли?

— Цялата новинарска история е измислена. Някой е направил ужасна грешка.

— Наистина ли?

— Разбира се, че е наистина.

Въпросително се почесах по брадичката.

— Какви бяха задълженията му на този пост? Той казва, че е бил дясната ръка на Мартин. Така ли беше?

— Дали е било така? Човекът идваше в офиса всяка сутрин в шест и обикновено не си тръгваше до десет-единайсет вечерта. Мартин направо го засипваше с работа.

Катрина и аз се спогледахме. Нещата изведнъж бяха станали по-интересни.

— Дайте ми няколко примера за задачите, които му възлагаше Мартин.