Брайан Хейг - Кукловодът

— Мислиш ли?

— Като за „Оскар“.

— Значи трябва да ти благодаря, че ме улесни.

— Какво искаш да кажеш?

— Изглежда, ти прави удоволствие да го вбесяваш.

— Опитвам се да изкарам истината наяве. Това е за негово добро.

— Arbeit macht frei — каза тя.

— Не разбирам испански.

— Пише го на една табела, която е висяла над входа на лагера „Освиенцим“. Означава „Работата те прави свободен.“

Сигурен бях, че ми прави някакъв тънък намек, но аз съм от онзи по-обикновен тип хора, които различават само черно и бяло, така че изобщо не я разбрах.

— Както и да е — казах. — Опитай се да откриеш тази госпожица, която твърди, че шефът я е чукал, а после я е уволнил. Аз ще пробвам с другата важна следа.

Върнахме се в тузарските си кабинети и се захванахме за работа. Моята беше да разследвам Алекси Арбатов, което нямаше да е трудно, защото знаех точно откъде да започна.

Когато споменах, че съм бил пехотинец, това всъщност означаваше, че съм бил в отдел „Външни операции“ — едно от онези подразделения на армията на САЩ, за които никога не сте чували. То се занимава с много деликатни шпионски задачки, като например да следи Нориега навсякъде, преди основните сили да нахлуят в страната му, или да проникне в столицата на Ирак няколко дни преди началото на Войната в Залива, за да унищожи централните компютри, контролиращи противовъздушната отбрана — ей такива работи.

Прекарах пет години в този отдел, преди два-три куршума да повредят вътрешните ми органи до такава степен, че да не мога вече да пробягвам маратонски разстояния, което, честно казано, беше облекчение, или да остана във „Външни операции“, което не беше.

Точно затова започнах да следвам право, но пък ми останаха и някои доста добри познати в разузнавателните среди. Например там се запознах с Морисън. Като се изключи този конкретен случай, имах добри спомени от отдела.

Обадих се на подполковник Чарли Бекър, който преди отговаряше за разузнаването в нашия отдел, а сега се беше прехвърлил в по-големия и престижен Национален съвет за разузнаване, или НСР.

— Здрасти, Чарли, обажда се Дръмънд — казах аз.

— Здрасти, Шон — каза той. — Какво ново?

— Още съм при военните. Всъщност защитавам един тип на име Уилям Морисън. Познаваш ли го?

— Знам го тоя. Голямо лайно. Искаш ли един съвет?

— Разбира се, Чарли, давай.

— Прекарай го. Издъни се в съда и го остави да се пържи. И без това никога не съм го харесвал, но този копелдак е обида за униформата и не заслужава да живее.

Май пропуснах да спомена, че Чарли Бекър е много твърд пич, който изобщо не си поплюва — необичайно качество за офицерите от военното разузнаване, които — с основание или не — се смятат за малко по-мекушави от традиционните военни. Общо взето, ги смятат за кекави свръхинтелектуални момчета, които много добре умеят да казват вбесяващо двусмислени неща като „От една страна това, а от друга страна онова“. Чарли беше изключение от това правило. Вдигаше почти двеста килограма от лежанка и е бил национален шампион по борба тежка категория, когато е следвал в Университета на Уисконсин. Чарли можеше да ме убие с плюнката си.

— Ами, аз дадох една клетва, когато станах адвокат, и…

— Да, да, знам — прекъсна ме той. — Майната им на тия глупости. Как мога да ти помогна да защитиш мръсния предател?

— Трябват ми две досиета. На двама руски шпиони. Единият се казва Юриченко, а другият Арбатов.

— Виктор и Алекси — каза той с тънък намек, че е на светлинни години пред мен. — Винаги има много молби за тях — двамата, така че мога дори да го направя незабелязано. Особено за Юриченко.

— Знаеш ли нещо за него?

— Католиците знаят ли нещо за папата?

— Без майтап?

— Имам негов плакат на стената в кабинета си. Искам да стана като него, когато порасна.

— Значи го харесваш?

— Да го харесвам? Този човек е чума на два крака. Най-добрият, когото съм виждал. Мразя го в червата. Иска ми се да беше на наша страна.

От устата на Чарли това наистина беше сериозен комплимент, защото той работи по много високи стандарти. Дадох му адреса на офиса си във Вашингтон и той обеща да донесе досиетата до няколко часа. Казах му да ги предаде лично на Имелда и когато кацнах на летище „Роналд Рейгън“ и отидох с колата в офиса, двете папки вече бяха у нея.

Нахълтах в кабинета си и отворих първо тази на Юриченко. Според информацията вътре Виктор Юриченко беше към средата на седемдесетте. Тъй като никой чужденец не беше виждал досието му в КГБ, тази оценка се основаваше на факта, че е влязъл в КГБ през 1944-та, когато е бил между осемнайсет и двайсет и две годишен. Бил е шпионин на шпионите — точно това пишеше вътре, а досиетата на разузнавачите не са като рецензиите за романи във вестниците, така че подобни фрази се срещат много рядко. Никой не беше съвсем сигурен за точния брой на невероятните операции, в които беше участвал, но освен историята със Северна Корея се смяташе, че именно той е избрал Кастро за лидер, помогнал е на Северен Виетнам във войната и безброй пъти е прониквал в ЦРУ и ФБР. Разбирах защо старият ми приятел го наричаше „чума“. Звучеше като студена война, водена от един-единствен човек.