Брайан Хейг - Кукловодът

— Ще се оправиш.

— Наистина ли? Как?

— Просто ще стане.

Той се загледа в стената.

— Дръмънд, преди една седмица аз…

Спря и дълбоко си пое въздух.

— Мамка му, знаеш ли, че бях в списъка за повишение в генерал-майор?

— И какво?

— „И какво“? — Морисън невярващо завъртя очи. — Какви са шансовете ми? — попита след малко.

— На този етап не знаем.

Той се обърна и ме погледна с измъчени очи.

— Видях репортажа по телевизията. Вече са ме осъдили.

— Видял си няколко тъпанари от голямото добрутро, които дават мнението си, без никой да им го иска. За да те осъдят, трябват десет офицери и няколко тона доказателства.

Той помисли малко и попита:

— И как стават такива работи?

— Ами или наистина си извършил онова, за което твърдят, или някой е направил огромна грешка.

— Ти не ми вярваш, нали?

— Да кажем, че вчера се запознах с бившата ти секретарка. А и може би си спомняш, че присъствах на церемонията по награждаването ти със „Сребърна звезда“.

Той отново обърна глава, за да не ме гледа в очите. Реших да го довърша и добавих:

— А в по-личен план си задник, защото си изневерявал на Мери.

— Значи съм сгрешил, Дръмънд. Никой не е съвършен.

— Мери е. Тя не го заслужава.

Той дрезгаво се изсмя.

— Ти си един глупак. Тя не е съвършена. Господи, нямаш представа.

— Бъркаш. Имам чудесна представа.

— Не си бил женен за нея. Не си наясно каква кучка може да бъде.

Оттук нататък този разговор можеше само да изпростее, пък и той изглеждаше на път да изгуби съзнание, а трябваше спешно да го попитам нещо.

— Когато работеше с Мартин, имаше ли нещо общо със службата за контрол на износа към търговското министерство?

Очите му се затваряха.

— Какво?

Стиснах го за ръката.

— Контролът на износа. Хората, които решават дали американските компании могат да изнасят лайната си в чужбина.

— Никога не съм работил с тях. Те са към търговското министерство.

— Разбирам. — Помислих малко и стрелях в тъмното. — А те имат ли аналогична служба в Държавния департамент?

— Службата за контрол на оръжията.

— Точно така, тези типове.

Предполагах, че точно тях имам предвид. Искам да кажа, освен хората като Морисън, които прекарваха по-голяма част от живота си във Вашингтон, кой знаеше как точно се преплитат пипалата на правителството? Нищо чудно, че републиканците искат да съкратят щата на федералните институции. Ако стане така, поне новите хора, които идват на всеки четири години, няма да губят първите две от тях в изучаване на схеми и опити да разберат кои са всичките загубеняци над тях и с какво точно се занимават. Той все още ме гледаше объркано.

— Никога не съм работил с тях. Защо?

— В новините снощи казаха, че си предал стотици молби за експорт, отхвърлени от тази комисия.

Морисън поклати глава, но аз усетих, че гневът му се беше сменил с примирение.

— Казаха, че си предал планове, технически спецификации, всичко — добавих.

Той отново се засмя унило.

— Господи, кой би си помислил да им дава отхвърлените молби от тази комисия? Би било гениално.

— Гениално?

Главата му клюмна, той отново се загледа в стената и обясни:

— Тези молби обикалят целия град. Министерството на търговията, Държавния департамент, ЦРУ, НСС, Министерството на отбраната, всички ги разглеждат. Цял кръг от институции с право на вето.

Той мъчително си пое въздух.

— Десетки офиси… стотици хора са замесени. Би могъл да е всеки от тях.

— Значи информацията може да изтече от всякакви други места?

— Разбира се.

Докоснах го по рамото.

— Окей, слушай, обещах на доктора, че няма да стоя много. И ти ми обещай нещо.

— Какво?

— Да престанеш с тези глупости за самоубийството. Смятам да си скъсам задника от работа по твоя случай, така че не искам повече телефонни обаждания посред нощ.

Не виждах лицето му, когато отговори.

— Добре.

— Пак ще намина. Може да ми трябва помощта ти.

— Добре — каза отново, а аз огледах стаята му за остри предмети.

Ако не му хрумнеше да използва тръбите на системите, за да се обеси, засега май беше в безопасност.

Върнах се до къщата на Улицата на полковниците, нахвърлях едно съобщение за пресата и казах на Имелда къде да го изпрати. Не че някой щеше да се притесни от опита за самоубийство на Морисън. Повечето хора щяха да поклатят глави и да си кажат: „Какъв е тоя объркан свят? Това копеле може да измисли десет различни начина да предаде страната си, но не може да измисли как да си свети маслото?“