Брайан Хейг - Кукловодът

Изгледа ни с нещо, за което вероятно беше сигурен, че е най-студеният му поглед, и попита:

— Дръмънд, нали така?

— Аз съм.

— А вие сте мис Мазорски?

Тя вежливо кимна и той отново се обърна към мен.

— И сте дошли, за да докажете, че Морисън не е предател, нали?

— Не точно, сър. Тук сме, за да разследваме обстоятелствата около обвиненията и арестуването му.

Той се облегна назад и обмисли мазния ми отговор. Имах чувството, че не е от хората, които можеш да разиграваш безнаказано, и си отбелязах наум да пазя поведение.

— Чух по новините, че си е прерязал вените — каза той.

— Точно така.

— Лоша работа. Не мога да кажа, че харесвах това копеле, но добре си вършеше работата. Харесвам обаче Мери, а тя категорично не заслужава тези гадости. И ако трябва да бъда напълно честен, малко ми е трудно да повярвам, че е направил всичко, което твърдят.

Бях донякъде зашеметен, защото професионалните дипломати никога не казват точно онова, което мислят. От изричането на истини получават измятане на сухожилията или нещо подобно.

— Защо мислите така, господин посланик? — попитах.

Той размаха дългите си ръчища във въздуха.

— Ами от трийсет години се занимавам със съветските и руските въпроси. Винаги става едно и също, по дяволите! Хващат един човек и го обвиняват за всичко от първия „Спутник“ до ядрените заводи в Иран.

— Смятате, че са преувеличили?

— Не, не смятам така. Сигурен съм.

Катрина го изгледа проницателно.

— И откъде можете да сте толкова сигурен?

— Известни ли са ви всички отвратителни обвинения, с които го засипват?

— Не очакваме да ни кажат всичко, докато прокурорът не се обади да предложи споразумение — признах.

Той се засмя.

— Понякога сме по-зле от проклетите руснаци с техните показни съветски процеси. Просто има неща, които не е възможно да е направил. Технически.

Седяхме и се гледахме, като ние с Катрина се надявахме, че ще каже нещо по-конкретно, но той си траеше. Просто се наведе напред и заплашителното изражение с трясък се върна на мястото си.

— Сега, ако случайно не сте чули, по нашите задници в момента се катерят всякакви типове от ФБР и ЦРУ. Ще ви кажа същото, което казах и на тях. Отговарям за цяло посолство. Повечето от хората в тази сграда са добри професионалисти, които се опитват да уреждат крайно деликатните отношения между две държави с общо двайсет хиляди ядрени глави. Това все още са единствените две държави на планетата, които могат да затрият цялото човечество. Освен това ни трябва и помощта на Русия срещу тероризма. Нашата работа е по-важна от всичко. Не ни се пречкайте. Не ни създавайте проблеми. Ако не се държите прилично или нарушите правилата на гостоприемството, почвам с ритниците и толкова бързо ви качвам на първия самолет, че ще се чудите дали изобщо сте били тук. Ясно ли е?

Нямаше начин. Учтиво кимнах, а Катрина скромно сведе очи. Бяхме чудесна двойка. Той продължи:

— Онзи млад капитан кара служебна кола на посолството и има нареждания да ви вози където поискате. За щедростта ми си има причини. Трябва да внимавате в този град. Управляват го мафиоти, от време на време избухват чеченски бомби и могат да ви оберат десет пъти по-бързо, отколкото на Таймс Скуеър в най-добрите му години. Въпроси?

Нали знаете онези истории за деликатните дипломати с меки китки, които отпиват от чая си с вирнато малко пръстче и говорят с шлифовани загадки? Е, мистър Райзър вероятно беше отсъствал от дипломатическото училище в този ден.

— Не, сър — отвърнах. — Изяснихте ни всичко в най-големи подробности.

Той пак се засмя.

— Добре. Изчезвайте оттук и си вършете работата. И не забравяйте, че сте на гости.

Мел ни чакаше в антрето. Беше неочаквано весел, когато попита:

— Ей, чухте ли последното, което бил направил генералът?

— Не, аз… опитах се да пусна телевизора в хотела, но… ами беше заседнал на някакъв друг канал.

Разбира се, междувременно погледнах към Катрина, като се надявах да си върна част от репутацията.

— Твърдят, че докато бил в екипа на Съвета за национална сигурност, щом пристигнели някакви доклади за плановете на руснаците, той ги променял и понякога дори добавял пълни лъжи, за да заблуждава президента.

Поклатих глава.

— Ами? Това ли казаха наистина?

— Това е последното — потвърди Торянски, докато ни водеше обратно по коридора към асансьорите. — Е, къде отиваме сега? — попита, като гледаше Катрина вместо мен, което всъщност беше доказателство за добри инстинкти. Беше много по-освежаващо да гледаш нея.