Брайан Хейг - Кукловодът

Все пак му отговорих аз:

— Искаме да се срещнем с началника на този голям следователски екип, за който спомена.

Той почти се задави и очите му нервно се завъртяха в орбитите.

— Мистър Джаклър? Сигурни ли сте?

— Щях ли да те помоля, ако не бях сигурен?

Той ни качи в асансьора, натисна един бутон и тръгнахме. Вратите се отвориха на седмия етаж. Точно както в сградата на Еди, насреща ни се облещиха двама въоръжени стражи. Наистина не държаха узита насочени срещу нас, но във всичко останало обстановката наподобяваше офиса на Еди Голдън. Навсякъде вонеше на смъртоносна увереност и дразнещо самодоволство.

— Какво искате? — измърмори пазачът отляво.

— Ние сме адвокатите на Морисън — отвърнах. — Искаме да говорим с вашия Джаклър, който управлява този цирк.

Той се отдалечи и ни остави в компанията на другия пазач, който любопитно зяпаше Катрина — не любопитно в смисъл на подозрително, а любопитно като в „Чудно ми е какво ще правиш довечера и дали искаш да пробваш танца на салама с един истински мъж“. Може би трябваше да му кажа какво прави тя с мъжете, които й изневеряват.

След минута другият се върна и ни поведе по коридора до малък кабинет в дъното. Подобно на лъва многознайко Мел ни пусна да влезем сами и остана на прага, сякаш искаше да покаже, че е с нас, ама не съвсем.

Джаклър, човекът зад бюрото, дори не се престори, че става. Изглеждаше на около петдесет и беше в страхотна форма за възрастта си — или за каквато и да било възраст, като стана дума. Беше ниско подстриган, а носът му беше счупен, както казват в тези среди. Невероятно приличаше на средностатистически сержант от телевизионен сериал, ако му добавиш двайсет и пет килограма мускули, смачкана муцуна и го направиш още по-малко очарователен. Страхотно лице за инквизитор.

Не ни покани да седнем на столовете срещу бюрото му, а просто се загледа в тях, сякаш целеше със силата на мисълта да ни принуди да седнем. Седнахме.

Първо мен удостои с ледения си поглед.

— Ти си Дръмънд, така ли?

— Опасявам се, че да. Това е помощничката ми Катрина Мазорски.

Той направи нещо странно с главата си, сякаш кимна, но без да я помръдва. Беше жест, който всеки амбициозен злодей би трябвало да упражнява, и аз се опитах да направя нещо подобно с лицето си, но от това само ме засърбяха ушите, което май не беше целта.

— Вие поискахте тази среща — каза той със смразяващо хладен глас.

— Да. Без съмнение ще разпитваме едни и същи хора, а не искам да объркаме нещо.

— Аз знаех, че идваш — осведоми ме той.

— Сигурен съм. Човек като вас сигурно знае всичко.

Той ме изгледа въпросително.

— Какво трябваше да означава това, по дяволите?

Вероятно беше най-добре изобщо да не отговарям на този въпрос, така че направо попитах:

— На кого докладвате? На ЦРУ или на прокуратурата?

— Първо подаваме всичко на Голдън, а той решава кое да продължи. Защо? Той приятел ли ти е?

— О, да. Много сме гъсти. Разбира се, този път се озовахме от двете страни на барикадата.

С това си спечелих грубоват смях.

— А освен това той здравата ще ти нарита задника.

— Ами да — засмях се. — Но разчитам другият тип да отнесе малко от атаките срещу моя клиент.

— Какъв друг тип?

— Моля? Шегувате се, нали? Еди не ви ли е казал какво имаме?

— Нищо не ми е казал. Той само граби, граби, граби, но не дава нищо в замяна.

— Знам, знам — рекох, като съчувствено кимах. — Искам да кажа, обичам го като роден брат, но момчето си има някои недостатъци. Няма да повярвате, но някои от хората във Военния съд го смятат за истински задник.

— Кажи де — настоя той нетърпеливо. — Какви са тези работи за втори човек?

Намигнах му.

— Според теб защо долетяхме чак тук, а? Ако открием кой е, ще можем да го изтъргуваме срещу голямо намаление на присъдата. Трябват ни само още няколко подробности и после бум! Голямата пресконференция.

— Майтапиш се.

Катрина изведнъж се наведе напред с объркано изражение.

— Извинете, но аз съм частно лице. Вие, държавните служители… не си ли обменяте такава информация?

Зяпнах я, защото всъщност не очаквах такава помощ. Разбира се, той я гледаше още по-вторачено.

— Значи не ме будалкате? — попита.

— Виж, това е неписано правило във военното правораздаване — обясних му. — Никога да не се изненадваме. Ние не сме канибали в края на краищата. Ако прецакаш един-двама, съвсем скоро всички ще започнат да се прецакват помежду си. Еди ми дава информация за по-важните неща и аз му връщам услугата.