Брайан Хейг - Кукловодът

Наклоних глава и тя се усмихна.

— Боже, колко добре изглеждаш — прошепнах.

И така си беше. Направо зашеметяваща.

— Като модел на „Долче и Габана“, нали?

Преглътнах любопитството си и я запознах с капитан Мел Торянски, който я зяпаше така, както умиращият от глад гледа пържола на вилица. Поне изпитваше интерес към жените тоя смотльо. Отвън беше паркирана държавна кола, в която седнахме и тримата.

— Е, Мел, как приемат ареста в посолството? — попитах по пътя натам.

Той се загледа право пред себе си, като без съмнение се чудеше дали може да отговори честно на адвоката на Морисън. Най-сетне каза:

— Имаме много посетители от Вашингтон. Сещате се какво имам предвид, нали, майоре?

Май да. Системата е такава, че след като хванат някой шпионин, а правителството вече си е създало доста проблеми, докато сформира голям екип за разследване на случая — и всички в него вече са отегчени и нервни, — екипът преминава във фазата на „оценка на щетите“. Казано по друг начин, това е лов на вещици, целящ да определи вероятността други хора да са забъркани в случая, волно или неволно. В тази фаза общото правило е, че ако застреляш всички до един, можеш да бъдеш адски сигурен, че си наказал виновниците.

— Значи из посолството тича цяло стадо мрачни типове с черни и сини костюми? — попитах.

Той кимна унило.

— Преди четири дни пристигна огромна група. Постоянно ни разпитват, а те не са особено вежливи хора, нали се сещате.

Сещах се и още как.

— А какво мислиш за Морисън? — попитах.

— Честно ли?

— Не, Мел, искам да ме излъжеш.

С това си спечелих кратък нервен смях.

— Ами… Отнасяше се с нас като с боклуци. Все той беше най-важен. Няма да откриете много хора, които да са работили за него и да го харесват. Съмнявам се, че изобщо има такива.

Е, не бях изненадан. Ама никак.

— Ами Мери, жена му? — попита Катрина. — Какво мислеха хората за нея?

— О, нея много я харесвахме. Честно казано, всички се чудехме как се е омъжила за такъв идиот. Жена като нея е могла да направи по-добър избор.

Странно, но и аз си бях мислил същото хиляди пъти.

— Е, Мел — попитах, — някога виждал ли си Морисън да върши нещо подозрително?

— Но, но той пък ми беше началник, така че не съм му надничал през рамото. Но не, сър, никога не съм виждал нищо подобно.

Последното прозвуча тъжно, сякаш му се искаше да беше зърнал нещо, за да ни помогне да закопаем бившия му шеф.

Пътуването ни с колата продължи, а Мел ни показваше забележителностите и обясняваше подробности от живота в Москва. Бях потресен от това колко грозен и потискащ е този град. Беше мръсен; не потънал в боклуци, защото не видях отпадъци по улиците, а просто мръсен, все едно валеше кал вместо дъжд. Небето беше депресиращо оловно на цвят, а повечето сгради бяха сиви, квадратни образувания, които, изглежда, бяха дело на един и същ архитект на име Сталин. Честно казано, изобщо не се учудвах, че името му не е записано в списание „Архитектурен преглед“ за принос към професията.

Американското посолство също не приличаше на палат. Беше съвременна сграда с големи прозорци, подобна на икономично строените офис сгради в по-евтините квартали на американските градове. Естествено, сградата изобщо не беше евтина, тъй като вървеше в комплект с тайните устройства на КГБ. Още по време на строежа всички помещения бяха оборудвани с подслушвателни устройства и когато нашите специалисти направиха това откритие, за всеобщ срам, най-горните два етажа просто бяха съборени и построени наново, като по този начин сградата излезе по-скъпа на квадратен метър от небостъргача на Доналд Тръмп.

Щом влязохме, Мел ни заведе до една редица асансьори и нагоре до кабинета на посланика, който явно искаше да говори с нас, преди да се срещнем със служителите му. Почакахме около пет минути, докато най-сетне от кабинета излязоха трима души с подпалени панталони, а секретарката ни направи знак да влезем.

Алан Д. Райзър беше доста едър човек — висок, пълен, с ужасяващо грозно и сурово лице, подобно на муцуната на глиган, който някак си се е научил да се бръсне. Освен ако намерението на правителството е било да изкара акъла на руснаците, той очевидно не беше назначен заради външността си. Кабинетът му беше декориран с обичайния асортимент от политически фотографии и дрънкулки. Но първото нещо, което се забелязваше, беше гръмовният му глас.

— Сядайте и двамата — изрева той и по този начин ясно даде да се разбере, че не ни е повикал, за да ни светне за по-модерните нощни локали в Москва.