Брайан Хейг - Кукловодът

Тя поклати глава.

— Аз също — признах. — Но написа няколко бестселъра, които разлюляха консервативните кръгове.

— А знаеш ли случайно какво точно ги е развълнувало?

— Доколкото си спомням, в едната се разказваше за няколко мръсни операции на ЦРУ във Виетнам, а в другата се изтъкваха недостатъците на стратегията ни по време на Студената война. При всички положения той знае руски, има няколко престижни университетски степени и е много уважаван в Русия. Казват, че може да ги накара да направят неща, които дори президентът не би успял.

— Направи ми силно впечатление — призна Катрина. — Но дали казваше истината, или просто се опитваше да се разграничи от Морисън? Кой от двамата лъже?

Напомних си да спра да я подценявам. Без да й подсказвам, тя беше разгадала целта на тази среща.

— Сама го чу — отвърнах. — Морисън, меко казано, е преувеличил.

— Но пък кой не би се отдръпнал на максимално разстояние от един предател?

— И това го има. Мартин сигурно се чувства като слон, изнасилен от пеперуда.

И каква беше истината? Дали Морисън наистина беше незаменимата му дясна ръка или момче за всичко с раздута титла? Честно казано, идеята за преувеличението се връзваше с моята представа за него. Но пък не исках да се поддавам на предразсъдъците си. И знаех как мога да разбера истината.

Щом кацнахме на летище „Роналд Рейгън“, веднага се върнахме в офиса. Обадих се на Мери, но — разбира се — вдигна Хоумър.

— Трябва да говоря с дъщеря ти — казах. — Онази, за която разказвам на всички във Вашингтон, че съм спал с нея.

Чух как се задави, после хвърли слушалката и побягна. Не можех да повярвам, че някой ми плаща за това. Най-сетне чух гласа на Мери.

— Здрасти, Шон. Виж, моля те, трябва да престанеш да дразниш баща ми. Той твърди, че нарочно си надраскал колата му, но аз настоях, че не може да си бил ти. Казах му, че не си толкова незрял или отмъстителен. Той вече не е в първа младост.

Засмях се.

— Просто се представям и той почервенява и се подува. Между нас казано, май не ме харесва особено.

Чух как въздъхна.

— Все едно — казах. — Току-що пристигам от Ню Йорк, където се срещнах с Милтън Мартин.

— Старият шеф на Бил.

— Да. Много приятен човек. Мъжът ти ми каза, че му е бил като син. Били неразделни, сиамските близнаци на Държавния департамент. Според Мартин това било гнусна опашата лъжа. Той твърди, че съпругът ти му носел куфарите, бил момче за всичко с раздута титла, който наляво и надясно разправял колко безценен е за своя началник и раздувал толкова големи балони, че накрая взело да става неудобно. Затова му бил дал начален тласък към Белия дом. Просто се опитвам да разбера кой от двамата е мръсният лъжец.

Тя мълча толкова дълго, че накрая не издържах.

— Мери, там ли си още?

— Шон, не знам каква е истината.

— Не знаеш ли?

В гласа й се промъкна измъчена, дори враждебна нотка.

— Бил има някои недостатъци. Всеки има такива. Но трябва да съм искрена с теб по този въпрос, защото аз те забърках и не искам да се заблуждаваш. Бил невинаги казваше истината. Той е много амбициозен. Понякога си присвояваше заслугите за неща, с които нямаше нищо общо.

— Не го ли правим всички, а?

— Бил го прави по-често. Предупреждавах го, но той винаги настояваше, че такива са правилата на играта във Вашингтон. Скромните никога няма да наследят царството небесно, не и във Вашингтон, така казваше. Дори си присвояваше заслугите за моята работа. Вбесявах се, но какво можех да направя? Той беше мой съпруг.

— Значи с Мартин не са били близки?

— На всички казваше така. Наистина не знам, Шон. Възможно е Бил да си е въобразявал. Той е много суетен. Може би се е заблудил относно собствената си значимост.

Забележете колко тактично го каза. Беше му съпруга и не можеше да изтърси очевидното — че тоя тип е мръсен фуклив лъжец.

— Добре. — Помълчах малко. — Още един въпрос. В данъчната ви декларация от деветдесет и шеста е записано наследство от деветстотин хиляди долара. Откъде дойдоха?

— Това беше годината, в която почина майката на Бил. Двамата със съпруга й бяха състоятелни хора. Баща му почина през деветдесет и четвърта и всичко премина на нейно име. След смъртта й състоянието се полагаше на Бил.

— Баща му е бил директор в „Пепси“, нали?

— Да. Той също се казваше Уилям. Обожавах го. Всъщност той предизвика интереса на Бил към Съветския съюз.

— Как така?

— Може би си спомняш, че „Пепси“ беше първата голяма западна компания, която отвори представителства в Съветския съюз.