Брайан Хейг - Кукловодът

Освен това искреността на Морисън беше още по-важна за нас, защото Еди беше седнал върху основните доказателства, така че имахме на разположение само твърденията на нашия клиент, за да изградим защитата си.

Оттам и моят подмолен мотив — единствената истинска следа, която ни беше дал Морисън досега освен Алекси Арбатов, беше името на Милт Мартин. Щяхме да използваме Мартин като барометър, за да измерим почтеността на Морисън, а междувременно щяхме да го изнудим да стане една от звездите на свидетелската скамейка — тъй като очевидно си падаше по Морисън достатъчно, за да го направи свой специален помощник и да му намери работа в Белия дом. Никога не пречи, ако някой световноизвестен човек излезе и каже, че си страхотен.

Нанси се върна и акуратно ни въведе в кабинета на Мартин. В последните години бях виждал много негови снимки по вестниците и го бях гледал в телевизионните предавания, но въпреки това бях изненадан от срещата ни очи в очи.

Не бях виждал по-голям нос от неговия. Останалите черти от лицето му бяха доста миниатюрни и обикновени, така че хоботът му изглеждаше още по-невероятно огромен. Носеше очила с дебели рамки в очевидно усилие да отклони вниманието от носа си, но това беше безсмислено. Приличаше на Айфеловата кула, която някой е наклонил до хоризонтално положение. Ако този човек кихнеше, щеше да ни избие всичките.

Той скочи от стола си с голяма пенеста усмивка и изпружи ръка.

— Приятно ми е да се запозная с вас двамата. Вие очевидно сте майор Дръмънд, а вие мис Мазорски. Моля ви, наричайте ме Милт.

Да знаеш имената на непознати хора и да се преструваш, че ще се пръснеш от щастие да ги видиш, е един от най-старите номера в учебниците по дипломация. Целта е да ти направи впечатление и при мен резултатът бе налице. Човекът беше близък приятел на не един американски президент и цяла плеяда от чуждестранни лидери и беше приятно да си представяш, че си най-интересното нещо в програмата му за деня.

— Мистър… ъъъ, Милт — казах. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем толкова бързо. Генерал Морисън ми каза, че двамата сте били много близки.

Той ме погледна изненадано.

— Близки? Не бих се изразил по този начин. Не, определено не бяхме близки.

Отстъпих крачка назад.

— Странна работа. От него останах с впечатлението, че едва ли не сте били сиамски близнаци.

След кратък момент на стъписване на лицето му се изписа облекчение и дори весело любопитство.

— Защо не седнем? — предложи. — Нанси, може би гостите ни искат нещо за пиене? Кафе? Чай?

— Не, благодаря — казах. Катрина също отклони поканата.

Тримата седнахме около една голяма стъклена маса.

Милтън се усмихна на Катрина.

— Моля ви, не се обиждайте, но не приличате на обикновен адвокат.

— Че кой би искал такова нещо?

— Добър довод — засмя се той. — И какво мога да направя за вас?

Все още се усмихваше, макар че ако трябва да бъдем съвсем точни, нямаше как да сме сигурни в това, защото носът му почти закриваше устата.

Опитах се да отклоня поглед от това чудо на природата.

— Знаем, че сте много зает, така че няма да ви бавим. Имаме само няколко въпроса.

— Въпроси? Малко съм объркан, признавам. Следователите вече прекараха цели часове с мен и аз им казах всичко, което знам.

Това не трябваше да ме изненадва, но въпреки това бях изненадан.

— Да, но те са били от конкуренцията и не споделят наученото с нас.

— Разбира се — кимна той. — Питайте каквото искате. Ще направя всичко възможно да съм от полза.

— Да започнем с това, което сте казали на тях — предложи Катрина.

— Накратко им обясних, че Бил е работил за мен в продължение на няколко години, че е бил способен офицер, съвестен, работлив, умерено интелигентен. Общо взето, имах добри впечатления от него.

Изгледах го любопитно.

— А не е ли пътувал с вас, не се ли грижеше за кореспонденцията ви, не представяше ли вижданията ви в срещите между отделните агенции?

Той започна да клати глава, преди да завърша въпроса си.

— Това е ужасно пресилено. Вярно, направих го специален помощник, но само защото много настояваше. Каза, че армията няма да го пусне да работи с мен, ако няма длъжност с тежко име. Бях още зелен във Вашингтон и лесно ме прекарваха.

Той се почеса по бузата и добави:

— Така или иначе, титлите не са най-важни, нали?

И това го казваше човек, който на бившия си пост можеше да предизвика световна катастрофа с едно телефонно обаждане. Но пък казаното от него се връзваше с моята представа за Морисън — значи наистина лъжеше и мамеше, за да се добере до всеки грам допълнителен престиж.