Брайан Хейг - Кукловодът

Имелда изду бузи, помаха с ръце и с маршова стъпка излезе от стаята. Катрина ме погледна разтревожено.

— Това са доста кашони. А идват и още.

— За Имелда е проста работа — уверих я с онази дръзка самоувереност, която изпитваш само когато някой друг върши въпросната работа.

После я изгоних от кабинета си и се обадих на един мозъчен тръст в Ню Йорк. Уредих си среща за три следобед, а после резервирах две места в самолета.

Дружеството за международни връзки, или накратко ДМВ, е една от онези задръстени стари организации, в които всъщност всички искат да попаднат, защото членството в него означава, че си влязъл в клуба на големите момчета. Основано е още през 1917 г. според лъскавата месингова табелка на стената до вратата и събира безработни дипломати, бивши хора на властта и много обикновени богаташи, които просто искат да се познават помежду си.

Бившите хора от правителството обичат богаташите, защото те плащат сметките на фондацията и им осигуряват удобно, престижно, високоплатено гнезденце, докато чакат някой от политическите си покровители отново да се пребори за властта и да им даде работа с помпозно название. Добре подкованите богаташи нямат нищо против, защото с даренията намаляват данъците си, а бившите хора от правителството им се отплащат, като ги запознават с хората на власт в чужбина, които на свой ред им помагат да забогатеят още.

Поне аз така я разбирам тази организация с идеална цел, което пък веднага извиква въпроса защо се нарича „организация с идеална цел“. Честно казано, според мен всички хора в нея имат различни цели, но всичките са свързани с пари или власт.

Както и да е, дружеството се помещава в една огромна къща с гранитна фасада на пресечката на Петдесет и четвърта улица и Парк Авеню, а портиерът вътре попита дали ни очакват и ако да, кой ни очаква, на което аз вежливо отвърнах, че ни очаква мистър Милтън Мартин, бившият съквартирант на един човек, който вече не беше на власт.

Той ни помоли да поизчакаме и ние поизчакахме, докато дойде да ни вземе една доста привлекателна, малко пищна млада жена със строг син вълнен костюм. Казваше се Нанси, както побърза да ни информира с изкуствена усмивка, и нали нямахме нищо против да я последваме по мраморното стълбище?

На втория етаж завихме наляво и накрая спряхме в един просторен апартамент в дъното на коридора. По пътя Катрина разпитваше разни неща като с какво точно се занимава ДМВ и от колко време Нанси работи за Мартин, а водачката ни отговаряше:

— Имате голям късмет, че го хванахте днес. Много го търсят. Постоянно пътува. Толкова е интелигентен и образован и има невероятни контакти там.

„Там“ очевидно бяха бившите съветски републики, защото в края на краищата в продължение на осем години Милт Мартин бе дирижирал фината настройка в отношенията ни с тази огромна група държави. Нанси напразно хабеше маркетинговите си умения за нас — не можехме да платим и две минути от ценното му време.

— Аха, адски голям късмет извадихме — измърморих.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Ако изчакате минутка, ще проверя дали е свободен.

Според мен това беше практически невъзможно, тъй като работата на Милт Мартин, след като напусна правителството, се състоеше в това да дава под наем дебелия си бележник с телефони и адреси на този, който плаща най-добре, и максимално бързо да прибира печалбите. Думата „свободен“, както и нейните синоними вероятно просто отсъстваха от речника му.

Използвах минутката, за да разгледам богатия асортимент от снимки, стратегически пръснати по стените. На тях се виждаше Мартин в най-разнообразни пози в компанията на хора, повечето от които не познавах — освен онази, на която се виждаше как играе тенис с Борис Елцин. За останалите хора предположих, че са ръководителите на другите държави, създадени след Големия взрив. Освен това имаше и голям брой месингови плочки и други сувенири, които международните лидери обичат да си подаряват, за да показват на сънародниците си колко ги уважават в чужбина.

Защо бяхме дошли да се срещнем с този човек? Ами защото беше работил с Морисън през четири от годините, за които се предполагаше, че се е занимавал с държавна измяна, и може би щеше да ни даде някаква информация. Но най-вече поради първото правило, което научават амбициозните адвокати — винаги проверявай дали клиентът ти не те лъже. Проблемът в нашата професия е, че лъжите на клиентите се превръщат в наши лъжи. Това е окей, ако си наясно, че лъжеш. Но става тъпо, когато ти не знаеш, че лъжеш, а прокурорът знае.