Брайан Хейг - Кукловодът

— С една дума, Морисън не се е занимавал с всичко това, така ли? — попита Катрина.

Милтън се засмя.

— Не обичам този израз, но Морисън просто ми носеше чантите.

— Бяхте ли близки в личен план? — попитах.

Той си придаде леко обидено изражение.

— Надявам се да не прозвучи фукливо, но аз всяка седмица получавах покани за срещи в Белия дом, от държавни глави и всички посланици във Вашингтон. Сред близките ми приятели са най-силните хора в столицата. Бил беше просто един от многобройните ми служители. Имах приятелско отношение към него, но единствено от професионализъм, а не лично, ако разбирате какво искам да кажа.

Казано по този начин — да, разбирах го. Мартин се движеше по високите етажи и защо, наистина, би поискал да се сприятелява с човек като Морисън? Всъщност, дори на ниските етажи, дали наистина някой нормален човек би поискал… отклонявам се.

— Не помогнахте ли на Морисън да си намери работа в Съвета за национална сигурност? — попита Катрина.

— Да, така беше. Когато дойдоха от прокуратурата, дори ми показаха копия от писмата, които съм изпратил до председателя на Съвета, за да го препоръчам. Но Бил работеше за мен в продължение на четири години, а аз, честно казано, обичам да помагам на своите хора. Понякога това е недостатък, но какво да направя. А и, да ви кажа, изпитах известно облекчение, когато си замина.

— Защо? — попитах.

— Защото се превръщаше в, хм, как да се изразя… Разправяше наляво-надясно колко важен е станал за мен. Слуховете започнаха да стигат до ушите ми. Преувеличаваше отношенията ни и важността си за нашето правителство. От въпросите ви разбирам, че не е престанал.

Наистина, така си беше.

— Вярвахте ли му? — попитах.

— Всъщност да. Преувеличенията му ме притесняваха, но това е едно неприятно качество на много хора във Вашингтон. Никога не съм подозирал, че ще направи нещо такова.

Той млъкна и ме изгледа натъжено.

— А сигурно е трябвало, нали? Чувствам се толкова глупаво. Бил съм пълен наивник.

— Още един въпрос — казах, като се опитах да прозвучи приятелски или поне предразполагащо. — Ще се съгласите ли да свидетелствате в негова полза?

— Аз… ами, по-скоро не.

— Не искам да се заяждам, но когато е напуснал работата си при вас, вие сте изпратили препоръчителни писма до Съвета за национална сигурност. Имали сте достатъчно високо мнение за него, за да решите, че мястото му е в Белия дом. Да предположим, че е невинен по всички обвинения. Да предположим, че просто са го натопили. Пак ли няма да свидетелствате?

Той ме погледна объркано.

— Не, не мисля, че това е технически възможно. Вече се съгласих да бъда свидетел на обвинението. Според мен не мога да свидетелствам и за двете страни.

Размених бърз поглед с Катрина, която очевидно си мислеше за същото.

— Разбирам — казах.

Той безпомощно вдигна и двете си ръце.

— Те ми се обадиха още преди седмици. Казах им, че не знам нищо за измяната на Бил. Те казаха, че няма проблем. Искат да свидетелствам за това, че е склонен към преувеличение.

— Преди колко седмици по-точно? — попита Катрина.

Той вдигна очи към тавана.

— Преди две. Беше сряда, мисля. Ако е важно, мога да помоля Нанси да провери.

Нямаше нужда. И това беше достатъчно. Еди не беше пропуснал нито една възможност. Той знаеше, че Морисън ще наеме адвокат веднага след арестуването си и че този адвокат ще се опита да издири приятелски настроени ключови свидетели. Затова се беше постарал да привлече на своя страна колкото се може повече от тези хора още преди защитата да се срещне с тях — още преди самия арест.

Предполагам, че съм имал отчаян вид. Мартин ме изгледа и добави:

— Вижте, ако мога да направя нещо друго за вас, само ми кажете. Положението ми в цялата ситуация е неудобно. Ако оправдаят Бил, ще бъда много щастлив. Той работеше за мен, аз му помогнах да стигне до Белия дом. Нали разбирате?

— Разбирам.

Той поклати глава.

— Все още ми е трудно да повярвам, че Бил е направил такова нещо. Със сигурност никога не ми е приличал на предател.

Когато излязохме от кабинета, край бюрото на Нанси висеше цяла тълпа с тюрбани и чаршафи вместо дрехи. Тя тъкмо казваше:

— … голям късмет, че го хванахте. Той е много зает… — И тъй нататък.

Щом се качихме в таксито на път за летище „Ла Гуардия“, Катрина каза:

— Услужлив човек. Предполагам, че му се налага, с този нос.

Засмях се.

— Освен това е умен. Никога ли не си чела книгите му?