Брайан Хейг - Кукловодът

— Някой видял ли е нещо, което го няма? — попитах и веднага се засрамих от начина, по който го казах. Как така ще видиш нещо, което го няма?

Всички поклатиха глави. После изведнъж изпитах някакво особено чувство в стомаха си.

— Катрина, касетите. Къде са?

Бях избърборил въпроса почти неразбрано, но всички едновременно разбрахме колко ужасно би било това.

Тя се втурна нагоре по стълбите, а аз закуцуках след нея. Катрина бързо докопа чантата си и я изсипа на леглото. Сред останалите женски боклуци имаше касетофон и две касети. И двамата въздъхнахме облекчено. Всъщност вече излизах от стаята, когато Катрина ме спря:

— Чакай.

Взе една от касетите, пъхна я в касетофона и натисна бутона. Нищо. Никакви звуци, само празна лента. Тя извади касетата и сложи втората. Същата работа. Обърна касетата, превъртя напред и назад. Нито звук. Подаде ми касетофона и аз го напъхах в джоба си, като изругах шумно.

Клиентът ни нямаше да бъде много доволен от нас. Аз самият не бях много доволен от нас. Но Чичо Сам щеше да бъде най-огорчен от всички, тъй като някой току-що беше откраднал касетата, на която беше записано името на най-важния чуждестранен източник на информация за Америка — име, което в глупостта си бях позволил да бъде записано на касета, а още по-глупаво не бях скрил на сигурно място.

Екипът, който окупира сградата ни, ми припомни защо толкова много американци отиват да живеят в гората, мърморят нещо за черни хеликоптери и облепят ръждясалите си стари пикапи с лепенки „Обичам оръжията“.

Агентите на ФБР бяха от Канзас Сити. Хората на ЦРУ долетяха от Вашингтон, очевидно с някакъв много бърз реактивен самолет, защото вече нахлуваха през външната врата заедно с приятелчетата си от ФБР само два часа след като се бях обадил да докладвам за инцидента. Не че можеше да ги различиш с просто око — всички бяха облечени с евтини на вид сини блейзери и сиви панталони, допълнени от смръщените неприязнени изражения, които отличават правителствените агенти от останалото човечество.

Претърсиха къщата с изключително внимание, взеха от целия ми екип отпечатъци от пръсти и отливки от обувките и описаха всичко, което притежавахме, както и няколко неща, които всъщност ги нямаше. Преровиха целия квартал за свидетели и попитаха всички съпруги на полковници, които живееха на тази улица, дали случайно не са зяпали през прозореца в три часа тази сутрин. Всичко това беше изпълнено с прусашка ефективност и нюйоркска вежливост, или иначе казано — най-лошото както от Стария, така и от Новия свят.

Когато операцията приключи, началникът на екипа — един тип от ЦРУ на име Смит, все едно можеше да е някакво друго — ме привика в една стая на втория етаж за лична среща с Господ, както му казваме в армията.

Смит излъчваше агресивна мъжественост — масивна челюст, добре оформена мускулатура. Заби цигара между тънките си устни, запали я със „Зипо“ и затвори запалката с рязко движение на китката, като класически бандит. Дръпна си няколко пъти и ме фиксира с унищожителен поглед.

— Е, майоре — започна, — от колко време си в системата?

— От тринайсет години.

— И никога не са те обучавали на секретни процедури? Никога не си подписвал онези малки формуляри, на които пише, че разбираш задълженията и отговорностите си?

— Подписвал съм ги.

— И въпреки това си записал касета със строго секретно съдържание и си я оставил да се търкаля из стаята?

— Така стана — признах.

Адвокатските ми инстинкти ми крещяха да не го казвам, но съвестта ми не виждаше абсолютно никакъв заобиколен път при дадените обстоятелства.

От ноздрите му излизаше тънка струя дим.

— Адски тъп ход, приятел. Първокласна глупотевина.

— Бих могъл да кажа, че не съм предполагал, че в къщата ще нахлуят крадци и ще я отмъкнат, но това няма да промени нещата, нали?

— Не.

— И какво ще правите?

Той отново си дръпна от цигарата и сякаш се замисли върху въпроса ми. Паузата се проточи малко прекалено. Най-сетне той насочи горящата цигара към лицето ми.

— Първо ще докладвам на началниците. Сигурен съм, че те на свой ред ще докладват на по-горни началници. Не знам как се справяте с такива неща в армията, но в ЦРУ щеше да полежиш в затвора.

Пъхнах ръце в джобовете си и мрачно кимнах. И в армията ставаше горе-долу по същия начин.

— Значи доста съм загазил, а?

— Загубата на тази касета е катастрофална.

Имаше право, но аз не се отказвах лесно.