Брайан Хейг - Кукловодът

— Кой вкара Мери в играта? — попита Катрина.

— Той самият. След 1991-ва заемах различни длъжности, които пречеха да го контролирам както трябва. Той предложи Мери.

Обмислих това и реших, че от гледната точка на Арбатов в този вариант има смисъл. Така нещата оставаха в семейството и рискът от разкриване намаляваше.

— Помисли добре — казах. — Имало ли е други руснаци, с които си поддържал контакт от осемдесет и девета до днес?

— Не — отвърна той незабавно, като ме остави с неудовлетвореното желание да се постарае да помисли поне няколко секунди.

Търсачите на предателя се бяха съсредоточили върху шпионска следа, която водеше чак до 1988 или 1989 г. Не знаех как са им хрумнали точно тези години. Но пък знаех това: анонимната птичка твърдеше, че е имало само един наблюдаващ офицер, и следваше логичното предположение, че той трябва да се е познавал с Морисън от самото начало.

Значи може би мислеха, че този човек е Арбатов — или пък някой друг, за когото Морисън не ми казваше. Погледнах към Катрина, която се беше вторачила в него. Изучаваше го толкова съсредоточено, че се изненадах. Ако се абстрахираш от стряскащата й външност, нахалството и сарказма, оставаше една интелигентна и решителна жена.

— Добре, генерале, това е достатъчно на този етап — казах. — Започни да организираш в главата си годините от деветдесета досега. Когато дойдем пак, ще се заемем с тях. Става ли?

Морисън кимна, но изглеждаше разтревожен.

— Какво? — попитах. — Искаш да добавиш нещо ли?

— Аз, ами… — Той се сви, сякаш го болеше. — Виж, Дръмънд, за Арбатов…

— Какво за него?

— Не казвам, че е свързан с това или нещо подобно…

— Но?

— Ами, ъъъ, може би е добра идея да го проучите по-подробно.

— И как да стане това?

— Говорете с Мери. Вижте тя какво мисли.

Обещах му и си тръгнахме, като оставихме клиента си прикован за масата.

Двамата с Катрина се уединихме в дневната на разкошния ни офис. Направих нова кана кафе, метнах няколко дърва в камината и разпалих огъня, преди да седнем и да обмислим сериозно следващите си стъпки.

Исках да започнем с представата, която моята помощничка си беше изградила за клиента ни. Тъй като не се познаваха отпреди, тя можеше да е забелязала неща, които бяха ми убягнали. Съмнително, но винаги си заслужава да се провери.

Тя все още се наместваше, когато я попитах:

— Е, не е ли точно такъв задник, какъвто ти го описвах? Винаги помага, ако предварително внушиш на свидетеля какво да мисли, нали?

— Той поне има основателна причина — отговори тя, като май намекваше нещо за мен. — Сигурно заради тази история с арестуването и обвиненията. Смешна работа, някои хора се нервират за нищо.

— Нищо смешно не виждам. Но той е дори по-непоносим, отколкото си го спомнях. Как е възможно?

— Ти ми кажи. Нали ти го познаваш.

Заех замислена поза и потърках брадичката си.

— Как се оформя такъв характер? Адски е разглезен още от раждането, всичко му идва наготово. Той…

— Боже господи! — Тя поклати глава. — Само ми кажи фактите, сама ще си направя заключенията, става ли?

— Добре де. Фактите. Той е на четирийсет и девет години, роден е в Уестчестър, щата Ню Йорк, баща му е някаква голяма клечка в „Пепси“. Отгледан е като типично богаташко синче, заминал за Андоувър, станал вероятно единственият възпитаник на Йейл в съвременната история, който е влязъл в армията, и, както се казва, се захванал с велики дела — очевидно, в зависимост от гледната ти точка.

— А как се е запознал с жена си? — попита тя, като се облегна на една възглавница.

— Не знам как се е запознал с жена си. Не съм бил там — отвърнах аз с известно раздразнение, както ми се стори.

— Проблем ли имаш по този въпрос?

— Аз? Не, защо смяташ така?

Тя махна една несъществуваща прашинка от дивана.

— Сигурен ли си, че нямаш проблем по този въпрос?

Всъщност основният ми проблем беше необходимостта да се разправям с нахални любопитни жени. Все пак не изразих гласно тази мисъл и отвърнах:

— Запознали са се на работа, излизали са няколко месеца и накрая се оженили. Окей?

Тя прибра един непокорен кичур коса зад ухото си. Очевидно не беше удовлетворена, но изглежда, заключи, че няма да измъкне от мен по-добро обяснение. По една случайност беше права.

— Според теб той виновен ли е? — попита.

Сключих пръсти зад тила си и се загледах в огъня. Досега не се бях мъчил да мисля за това. От една страна, засипваха ме неотложни задачи още от момента, в който ми се обади Мери, а от друга, повечето адвокати изобщо не обичат да отговарят на този въпрос. Липсата на ясна позиция има някои чудесни предимства в професията ни. Най-сетне предпазливо отговорих: