Брайан Хейг - Кукловодът

— Добре. Може би някой ми е завиждал.

Всъщност аз го познавах и не вярвах, че е невинен до доказване на противното, така че все пак попитах, с една по-особена интонация:

— Достатъчно много, за да направи това?

— Може би, защо не? Да, естествено.

— Добре, това е една възможност — каза бързо Катрина. — Помисли за други.

— Натопили са ме.

— Кой? — попита тя.

— Ако знаех отговора, нямаше да седя тук, нали така?

— Боже господи! — избухнах.

Катрина погледна първо него, после мен и накрая попита:

— Вие двамата забавлявате ли се?

— С какво? — попитах, като се престорих на невинен.

— Тези глупости трябва да спрат — поклати глава тя. — Това отношение.

— Той не бива да забравя чина ми — каза Морисън. — Няма да приема неуважително отношение. Възползва се от положението ми.

— Мамка му и прасе! — възкликнах.

— Ти — каза Катрина, като посочи Морисън. — Ти си го поискал за адвокат. Защо?

— Не е ли очевидно? Трябваше ми офицер от Военния съд.

— Има стотици такива. Но ти си поискал него.

— Бях отчаян, по дяволите.

— Толкова отчаян, че си поискал да те защитава бившето гадже на жена ти?

— Добре де, поисках го, защото е наглец. Първокласен наглец. В моето положение точно такъв човек ми трябва. Истинско копеле.

— А също и защото си разбира от работата? — Тя започна да върти ръка във въздуха, сякаш изтегляше думите от устата му. — Защото си бил с него в Ливан и знаеш, че не приема „не“ за отговор? И защото знаеш, че е печен, изобретателен и умен, нали?

Усмихвах се и кимах. Такъв бях аз, нямаше грешка. Без съмнение това момиче ме разбираше напълно.

— Изразяваш се малко силно — каза Морисън.

— Къде точно?

— Добре де — съгласи се той неохотно. — Бях чел за няколко от делата му. Знам, че е добър адвокат.

— А ти? — Тя ме посочи със същата ръка. — Дали случайно не устройваш състезание по мъжественост?

Сега беше ред на Морисън да се усмихне, а аз да кажа:

— Естествено, че не.

— Еди Голдън направо ще се влюби във вас двамата. — Тя се обърна към Морисън. — Това е жребецът, когото са избрали за прокурор по твоето дело. Почакай да го видиш. Девет души от армията очакват изпълнението на смъртното си наказание, а той е направил резервациите на четирима от тях. Вече си записан в календара му под номер пет.

Сетих се, че тази информация е дошла от Имелда. Катрина се обърна към мен:

— А има и шестмесечна преднина пред теб. Да не споменаваме за всичките хора, които работят за него. Така че престанете с тия глупости.

Еха! Двамата с Морисън се спогледахме. Никой не каза нищо. Най-сетне аз го попитах:

— И така, имаше ли някакви признаци, че те подозират?

— Добър въпрос, майоре — отвърна той. — Не. За пръв път разбрах за цялата работа в деня, в който ме арестуваха в Москва.

— Никакви признаци, никой нищо не е намекнал?

— Нито веднъж.

— Къде беше зачислен през осемдесет и осма?

Той вдигна очи към тавана.

— Това беше годината, преди да се оженя… значи във Вашингтон.

— С какво се занимаваше там?

— Работех в ЦРУ.

— Това не е ли малко необичайно място за армейски офицер?

— И да, и не. Всяка година армията избира няколко офицери, които да работят в други разузнавателни агенции. Смята се за много апетитна кариера, така че избират само елитни кадри — не можа да се въздържи да не добави той.

Наистина ли трябваше да търпя това?

— И къде работеше в ЦРУ? — осведомих се учтиво.

— В съветския отдел.

Вече бях прегледал досието му, така че знаех, че е бил офицер в този отдел, армията го е изпратила на езиково училище в Калифорния, след това в Харвард, където да вземе магистърска степен по руски, а накрая в Руския център в Гармиш, Германия. Предполагах, че Морисън се е справял добре с учението, тъй като армията по принцип крие неуспелите си кадри, вместо да ги прехвърля в други правителствени агенции.

— Имаше ли достъп до информация, която би представлявала интерес за Съветите? — попитах.

— Всичко минаваше през мен.

— Какво значи „всичко“? — попита Катрина.

— Военни оценки; това, което бихте нарекли шпионски доклади; най-важните сателитни снимки и електронно прехванати разговори. Ако поисках нещо, го получавах.

— Този материал контролираше ли се? — попитах.

— Имаше предпазни мерки. Получаваш материалите с отпечатан контролен номер, така че трябва да пазиш оригиналите. Фотокопирните машини в офиса също имаха блокировка. Но ако вкараш вътре фотоапарат и снимаш, никой няма да разбере.