Брайан Хейг - Кукловодът

— Както е правил Еймс?

— Точно така.

— Имаше ли лични контакти с руснаците? — попита Катрина.

— Тогава не. От време на време получавах покани за коктейли в съветското посолство, но винаги докладвах за тези контакти.

Наведох се напред.

— А ходеше ли на тези коктейли?

— Шегуваш ли се? Нали знаех защо ме канят.

— Защо?

— За да проверят дали съм уязвим.

Не казах нищо, така че той обясни:

— Първо се опитват да установят социален контакт с набелязания човек. Омагьосват те. Проверяват дали си разочарован от политиката, дали имаш нужда от пари, или се поддаваш на ласкателства, или на сексуални предложения. Пробват и ако проработи, играта започва. Ако не стане, просто канят някой друг на следващия прием.

— Познаваше ли някакви руснаци лично? — попита Катрина.

— Няколко. Работата на Мери беше много по-близо до тях от моята. Но това се предаваше и на мен.

— Защо? — попитах. — С какво се занимаваше тя?

Той спря и се облегна назад.

— Чакай малко, Дръмънд. Не искам да я забърквам.

Дълбоко си поех въздух и мило казах:

— Аз също, генерале. Но вашият брак не е обикновен. Има всякакви пресечни точки, които трябва да проверим.

Той помисли малко.

— Значи няма да я замесвате?

— Тя вече е замесена. Среща се с адвокати, за да си избере консултант. Да не би да предпочиташ да чуеш тези неща от Еди Голдън в съдебната зала?

Агресивната физиономия се върна на мястото си.

— Добре де, добре. Но внимавай с това, което ти кажа за работата й. Ясно ли е?

Сега със сигурност беше най-добрият момент да му напомня, че аз също съм спал с нея. Или пък не всъщност.

— Мери беше наблюдаващ офицер. Отговаряше за някои елементи — каза той.

— Тоест? Шпиони, агенти, цели? — попита Катрина.

— И трите. Мери беше в едно звено, което работеше със съветското посолство и с представителите им в ООН.

— А по какъв начин това ставаше причина ти да се срещаш със съветски граждани?

— Не ставаше. Но знаех с кого се среща тя. Просто ви предупреждавам, в случай че разкрият някой от онези хора.

— А през осемдесет и девета? С какво се занимаваше тогава? — попита Катрина.

— Това беше годината, през която започна разпадането. Изведнъж всички разузнавателни агенции се оказаха с голям недостиг на персонал.

— Защо?

— Защото Източна Европа и съветските републики се разпадаха на съставните си части.

— Разкажи ни по-подробно — помолих го.

— Наричахме го Големия взрив. Случи се толкова бързо, че дори собствените апаратчици на Горбачов не можеха да го разберат. Нито пък ние. За петдесет години бяхме изградили огромна разузнавателна машина, която наблюдаваше Съветския съюз. Президентите и съветниците им се разглезиха. Обектът ни помръдваше с един сантиметър и цели легиони аналитици веднага изписваха хиляди страници, за да обяснят движението. Бяхме станали експерти по наблюдаване на замръзваща вода.

Катрина се почеса по главата.

— А това какво общо имаше с теб и твоите отговорности?

— Белият дом пищеше за информация, а ние не смогвахме. За нула време ме прехвърлиха от грузинския отдел в азербайджанския, а после в чеченския.

— Какво правеше там?

— Оценки и доклади. Ходех до тези места, срещах се с официални лица и регионални екипи и се опитвах да правя някакви изводи.

— И се запознаваше със съветски граждани? — попитах.

— Естествено. През тази година ходих в Москва пет-шест пъти, а и се срещнах с много съветски функционери в републиките.

— Завърза ли някакви по-близки познанства? — попитах, като интелигентно насочих разговора към единствения съществен факт, който бях научил от вестниците.

— Какво искаш да кажеш?

— Завърза ли някакви дългосрочни приятелства с руснаци?

Той изведнъж се изнерви видимо. Търкаше устните си с пръст и очевидно водеше някаква вътрешна борба. Гледай ти!

— Дръмънд… не мога да обсъждам тези неща с теб.

— Нямаш избор. Освен това аз съм не просто твой адвокат, а и офицер с разрешително за работа със строго секретни материали. А снощи и Катрина възстанови своето.

Той изучаваше лицата ни.

— Вие не разбирате. Могат да ме изправят пред военен съд дори ако само прошепна това име.

— Сериозно ли говориш? — попита Катрина, като доста точно изрази подходящото настроение.

И все пак трябваше да издържим още трийсет секунди кършене на ръце, тежко дишане и идиотска нерешителност, преди да каже:

— Чували ли сте за Алекси Арбатов?

— Не.