Брайан Хейг - Кукловодът

— В момента Алекси е вторият човек в СВР, службата за външно разузнаване на Русия, една от двете структури, на които се разпадна старото КГБ… тази, която отговаря за външните работи. — Той спря, за да направи прозрачна драматична пауза. — Запознах се с Алекси през онази година. Аз го култивирах.

— „Култивирах“? — повтори Катрина.

— Това означава, че не съм успял да го накарам да премине изцяло на наша страна, но съм го докарал наполовина дотам.

— В какво се състои тази половина? — попитах.

— Понякога Алекси ме снабдява с информация. Винаги решава какво точно да ни даде и обикновено — дали да го направи изобщо. На нашия жаргон той е неконтролиран източник.

— Все още е, така ли? — попитах.

— Да. Аз бях неговият наблюдаващ офицер. По-късно включихме и Мери. Когато ме назначиха военен аташе в Москва, тя пое операциите на управлението там, за да сме близо до Алекси.

Бях зяпнал, ама наистина широко. Морисън твърдеше, че е „прибрал“ втория по важност човек в най-важната руска шпионска агенция. Това е горе-долу същото, като да притежаваш нотариалния акт на Емпайър Стейт Билдинг — виждаш много различни неща от наистина страхотна гледна точка.

— Мамка му! — възкликнах неволно.

А той взе, че отговори:

— Сега разбра ли защо Мери се омъжи за мен вместо за теб, тъпак такъв?

Всъщност аз мога да чета мисли доста добре и разбирах, че той в действителност искаше да каже: „Ти можеш да ме разбереш. Докарах вкъщи най-големия разузнавателен улов, за който са чували в ЦРУ, и виж как ми се отплатиха тези копелета.“

Настъпи неловка пауза, в която се гледахме вторачено и обмисляхме възможните последствия от тази новина.

— Как точно ставаше? — попитах накрая.

— Алекси не позволяваше никой друг да се замесва. Знаеше по-добре от нас с Мери колко дълбоко са проникнали техните агенти в разузнаването ни. Приемаше този факт априори.

Катрина реши, че интересът ми към темата е нещо повече от празно любопитство, и реши да се включи в играта.

— Не вземахте ли предпазни мерки?

— Алекси настояваше да се срещаме лично, но след всеки контакт шефовете искаха от мен и Мери подробни доклади. Това е стандартна процедура.

— Обясни ни как действа — помоли тя.

— Пишеш доклада веднага след срещата, така не рискуваш да забравиш нещо. Опитваш се да се сетиш за всичко, което е казано, за психическото състояние на целта, за общото настроение.

— Кой получава копия от докладите?

— Арбатов беше толкова важен и опасен източник, че разпространението се ограничаваше до заместник-директорите на разузнаването и оперативния отдел. А, и един психиатър.

И двамата изглеждахме объркани, така че Морисън добави:

— Отчасти наша бе отговорността да поддържаме желанието му да ни издава информация и да се погрижим да надмогне всяка евентуална психоза или невроза. Всеки, който предава страната си, е изложен на невероятни подводни течения от вина и страх. Психиатърът изчиташе докладите ни, за да търси признаци за бъдещи проблеми и да ни съветва как да се справяме с тях.

Това ми се стори любопитно.

— И стабилен ли беше този Арбатов? — попитах.

— Имаше си причини да го прави и смяташе, че те са добри.

— Какви бяха тези причини?

Морисън се беше прегърбил на стола, играеше си с белезниците, а на мен ми се струваше, че го увърта. Или пък просто беше нервен, след като беше разкрил толкова важна информация. Или пък не беше само това.

Най-сетне отвърна:

— Мисля, че Алекси избираше за нас само нещата, които смяташе за… как да го кажа? Ако Русия правеше нещо, което според него беше отблъскващо от морална гледна точка, той ни докладваше. Но например никога не ни даде имената на някакви американски предатели като Еймс или Хансън. Не ни даваше никаква контраразузнавателна информация.

— А самият той искаше ли от вас информация?

Грозната гримаса на лицето на Морисън ясно сочеше, че най-сетне е разбрал накъде го водя с въпросите си.

— Майната ти, Дръмънд! Естествено, че обсъждахме разни неща. Но аз винаги включвах и собствените си реплики в докладите. Никога не съм му казвал нещо, което може да се квалифицира като предателство.

— Сигурен ли си?

— Двамата с Мери получавахме стриктни инструкции какво ни е позволено да разкриваме. Никога не съм излизал извън тези граници.

Усетих, че сме стигнали до патово положение, и смених темата.

— Добре, а имаше ли други като Арбатов?

— За мен не. Мери работеше с такива, с много различни хора, но моите служебни задължения не включваха контролиране на източници.