Брайан Хейг - Кукловодът

Ха така. Някой път щях да й поръчам шампанско „Мутон Кадет“, реколта ’67.

— А сега сигурно ще пожелаеш да разбереш какво искам аз? — предположих.

— Вече знам — каза тя и отмести поглед към камината. — Съпругата на нашия клиент.

Това дори не заслужаваше отговор, но все пак й показах среден пръст.

След това се заехме с проучване на делата „Уокър, баща и син“, „Еймс“ и „Хансън“. Незаменимата Имелда беше събрала цял склад материали, които покриваха всичко от съдебните процедури до няколко добре съставени описания на стратегиите, използвани от прокурорите и защитата. В отделни папки бяха материалите по делото „Уен Хуолц“ — много по-обнадеждаващи от наша гледна точка, тъй като тогава защитата беше подхлъзнала прокурора пред очите на целия свят. От друга страна обаче, между случая „Уен Хуоли“ и нашия имаше определени разлики — например нашият клиент беше бял и не можеше да обвини никого в расова дискриминация; нямаше очарователна дъщеря на подходяща възраст, която да обикаля и да организира митинги в негова защита; пък и в случая на Хуоли, когато прокуратурата най-сетне трябвало да докаже обвинението, тя изведнъж се разкашляла, пребледняла и признала, че страда от сериозна липса на доказателства. Ако можеше да се вярва на О’Нийл и Голдън, проблемът на обвинението в нашия случай не беше липсата на доказателства, а наличието на толкова обширно и мрачно блато от доказателства, че им трябваше цяла армия от прокурори, за да го изгазят.

Към полунощ вече клюмах на стола. Протегнах се и измърморих:

— Трябва да поспя.

Пробитият нос на Катрина беше забоден в една дебела папка. Момичето определено беше издръжливо — дойде в офиса в шест сутринта и все още работеше като часовниче осемнайсет часа по-късно, когато собственият ми резервоар отдавна беше празен.

Влязох в спалнята си, съблякох се и заспах почти незабавно. Но пък спя леко. Проблемът в повечето стари спални помещения на армията са скърцащите стълбища, както и пълната липса на модерни звукоизолиращи средства. В три и половина чух как Катрина се качва по стълбите. Започнах едновременно да ругая и да се моля да си размърда кльощавия задник, да побърза с вечерния си тоалет и молитвата и да ме остави да спя.

А след това със сигурност чух долу да се отварят и затварят шкафове. Тихо се измъкнах от леглото и на пръсти отидох до вратата. Спрях за малко, за да преценя ситуацията. Там определено имаше поне два различни източника на шум, а може би три. Трябваше да проверя, макар че и дума не можеше да става да се промъкна без скърцане по това стълбище.

Избрах другия вариант и се спуснах надолу толкова бързо, че едва не се препънах. Всъщност точно това се получи, когато стигнах долния край на стълбището. Общо взето. Полетях във въздуха и забих физиономията си в една стена. Само дето не се бях препънал, а нещо ме беше блъснало по гърба, за да ми помогне.

Дойдох на себе си и се завъртях точно навреме, за да получа силен, опакован в ботуш ритник право в гърдите. Издадох едно силно „пуф“ и се свлякох на пода. Лампите бяха изгасени, но все пак видях някаква едра фигура да се надвесва над мен.

Странно, но следващото, което видях, беше една млада лекарка, която размахваше нещо вонящо под носа ми и казваше:

— Вече се съвзема.

Чух и гласа на Имелда:

— Носът му изглежда счупен. И отговора на лекарката:

— Да, май сте права.

Установих, че на тила ми се е появила сериозна вдлъбнатина, а лицето и гърдите ме болят.

Лекарката ме стисна за носа и ме погледна нежно.

— Няма нищо, господин майор, ще се оправите. Само няколко драскотини, малко кръв и може би един счупен нос.

— Ох, по дяволите — отговорих. — Пусни ми носа.

Тя се подчини. Това ме зарадва. Издрапах по стената и несигурно се изправих на крака. До вратата имаше носилка, където двама санитари чакаха да ме натоварят. Изглеждаха неописуемо облекчени, когато ме видяха на крака. Мързеливи копелета.

— Какво стана, по дяволите? — попитах.

Имелда нагласи очилата на носа си и отвърна:

— Слязохме, когато чухме как някой те бъхти. После вратата се затръшна и двама мъже избягаха навън, но никой не успя да ги види както трябва. Бяха облечени в черно, с качулки на главите.

— Взели ли са нещо?

— Не съм проверила още — призна Имелда и изведнъж се притесни, че от грижи по мен е пренебрегнала нещо толкова важно.

Не беше в неин стил да пренебрегва задълженията си по този начин.

След като уверих хората от „Бърза помощ“, че по-късно ще отида в поликлиниката за по-сериозен преглед, се заех да помогна на Имелда и двете момичета. Доколкото можех да преценя, не бяха пипнали нищо — нямаше отворени чекмеджета, претършувани кашони, никакви признаци за обир. Много странно. Накрая всички седнахме в дневната.