Брайан Хейг - Кукловодът

Най-сетне ни доставиха в една празна конферентна зала и ни казаха да почакаме. Така че почакахме. После почакахме още малко.

Срещата ни беше за единайсет часа. В единайсет и двайсет вратата се отвори със замах и вътре влезе самият Еди, следван от десетина раболепни помощници. Просто прииждаха през вратата, а аз разпознах само Карън Збровня — в униформа, за разлика от Еди, който беше издокаран в изключително добре ушит син костюм от фина вълна.

Да кажа още нещо за Еди. Представете си Робърт Редфорд, преди да остарее, да се сбръчка и да се покрие с петна, добавете вежливата убедителност на Уилям Уебстър и разбъркайте с моралните задръжки на разгонена гърмяща змия.

Еди е всичко това и много повече. За военното право той е като Бейб Рут за бейзбола — носител на повече награди и рекорди от всеки друг в историята. Поне веднъж някой го беше казал за него, а той очевидно му беше повярвал толкова истински, че оттогава изпращаше бейзболни бухалки с автографа си на всеки, когото победи в съда. Много от нас имат такива бухалки — аз имам дори две — и всички тайно си мечтаем един ден да разбием красивата глава на Еди с тях.

Той заобиколи масата, като присвиваше очи и небрежно питаше:

— Дръмънд, нали така? Не сме ли се срещали някъде?

Това беше неговият поздрав със запазена марка, който отправяше към всичките си противници — гадният начин да каже: „Ти си толкова незначителен, че почти не те помня.“

— Аха — отвърнах. — А ти кой си? Имам среща с някакъв задник на име Еди Голдън. Той тук ли е?

Беше доста глупава реплика и Еди незабавно се засмя: тоест това беше адски аматьорско и детинско, но пък той беше толкова великодушен, че просто нямаше да му обръща внимание, вместо да ми го набута обратно по най-остроумния начин. Което всъщност си беше най-остроумният начин.

Кохортата му от почитатели побърза да се присъедини с възхитени подхилквания. Аз бързо добавих:

— Това е помощничката ми Катрина Мазорски.

— Господи боже, Дръмънд. Къде я намери пък тази?

Той се засмя, като предизвика съответното кокоше ехо в дъното на залата. Катрина го прие спокойно, като скръсти ръце на гърдите си и търпеливо изчака смехът да затихне в хихикане. После се ухили.

— Много си забавен, Еди.

— Знам.

— „Къде я намери пък тази?“ Нали това каза?

— Точно това казах.

Усмивката й изчезна.

— И какъв е подтекстът, Еди?

— Сама се сети — отвърна той, без да излиза от ролята на нахалното копеле.

— Не мога. Помогни ми, моля те. „Къде я намери пък тази?“ Какъв е подтекстът? Защо всички се засмяха?

Хихикането в дъното заглъхна. Еди внезапно осъзна това, което всички вече бяха разбрали.

— Няма никакъв подтекст — каза той, като рязко премина в защита.

— Все някакъв трябва да има, Еди. Надявам се, че не е полова дискриминация. Та какъв е? Откъде намери тая фуста? От коя канавка е изпълзяла? Или какво?

— Просто исках да кажа нещо като, откъде е тя? От Вирджиния? От Ню Йорк?

Катрина подпря брадичка на ръката си.

— И това е смешно?

— За някои хора очевидно е смешно.

Тя го изгледа заплашително.

— Аз не смятам така. Ти мислиш ли, че е смешно?

— Ами не, по-скоро не.

Тя рязко се завъртя към мен. Намигна ми и направи малък, неприличен жест с ръка. Ето това вече беше смешно. Поне на мен ми се струваше доста смешно. Еди не смяташе така и начупено заобиколи масата в обратната посока.

Почаках да седне, преди да го попитам:

— И кои са изтъкнатите ти колеги?

Той спря да се цупи и се пробва с една широка усмивка.

— Няколко от членовете на нашия прокурорски екип, съставен от служители на различни агенции. Очевидно не можех да събера всички в тази стая — по дяволите, едва ги събирам на трите етажа, които ми предоставиха. Ха-ха-ха. Така че лично избрах неколцина ключови служители, които да присъстват.

Това беше много изискан начин да ми каже, че зад него стои цяла армия от юристи, което и сам си знаех, но пък на Еди винаги може да се разчита да ти набие нещо в главата.

Той избута стола си назад, вдигна го на задните крака и качи собствените си крака на масата с подметките към мен. В Азия този жест се смята за непростима обида. Еди небрежно сведе поглед и започна да си играе с ноктите на ръцете си, сякаш ги чистеше — пълен фарс, защото той никога няма кал под ноктите.

— Е, Дръмънд, ти поиска тази среща. Защо?

— Просто си помислих, че не е лошо всички да се запознаем.

— Вече се познаваме. Ние с теб сме се срещали два пъти в съда. Нещо друго?