Брайан Хейг - Кукловодът

— Кой колеж си завършила?

— Сити Юнивърсити в Ню Йорк. Наложи се четири години да разнасям чинии в разни ресторанти на Бродуей, където натопорчените туристи ме хващаха за задника точно когато се опитвах да вдигна таблата над главата си. Колежът беше кофти преживяване.

Тя помълча малко и попита:

— Свършихме ли вече?

— Почти. Защо поиска да следваш право?

— Искаш да кажеш, какво прави момиче с моята външност в твоята професия?

— Ха, това също е добър въпрос.

— Ако имах цял гардероб с бизнес костюми и куфарче „Дуни и Бърк“, нямаше да питаш. Ела някой път в съда, ще ти скрия шапката.

— Сигурно — отвърнах.

Естествено, и двамата знаехме, че преувеличава.

— И защо наказателно право? — попитах.

— Вече съм аз на ред.

— Кой е казал, че ще се редуваме?

— Не бъди такъв задник — настоя тя. — А ти?

— Какво аз?

— Къде си отраснал?

— Аз съм дете на армията. Постоянно се местехме. Веднага щом се понатрупваха сметки за плащане, заминавахме за друг град.

— Значи затова се хвана с правото, а?

— Не съм го поглеждат по този начин.

— А как го поглеждаш?

— Според мен е добър занаят и достойна професия.

— Еха. Дори успя да го кажеш, без да се разхилиш. — Тя ме изгледа продължително. — И защо точно право?

Показах личната си карта на пазача на портала на ЦРУ и отвърнах:

— Защото, когато все още бях в пехотата, имах лошия късмет да застана пред няколко куршума. После докторите закърпиха парчетата и направиха катастрофална грешка, защото получиха адвокат, а не пехотинец.

— Много тъпо. Надявам се, че си ги скъсал от процеси.

— Ами нали знаеш какво мислят докторите за адвокатите. Те бяха още по-разтревожени от мен.

Спряхме на едно място за посетители на паркинга и се запътихме към входа. Посрещна ни млад мъж с кисела физиономия, който ни раздаде временни пропуски за сградата, съвсем сериозно ни показа как да си ги закачим и ни придружи до асансьора. Направо можеш да се влюбиш в такъв човек.

Изкачихме се четири етажа и слязохме пред кабинета на шефа на правния отдел, където една секретарка с физиономия на скумрия неодобрително изгледа Катрина, а после превзето ни нареди да седнем и да изчакаме. Нямаше да се учудя, ако държи пистолет в чекмеджето на бюрото си. Седнахме и зачакахме.

След около минута един мъж с хубав костюм подаде глава от вратата на кабинета си и не особено дружелюбно каза:

— Влизайте.

Влязохме, какво да правим.

Кабинетът не беше особено голям, но те са такива в повечето правителствени учреждения. На стената беше окачена дипломата му от Бостънския университет, обградена от безчет снимки, на които се виждаше как суетният тип се здрависва или позира с цяла плеяда впечатляващо известни личности.

Хвърлих един поглед на снимките, изпаднах в шок, като осъзнах колко по-ниско стоя от него, изправих се и побегнах навън.

Шегувам се, естествено.

Мъжът се казваше Кларънс О’Нийл, беше към края на четирийсетте и беше стигнал доста далеч по наклонената плоскост, която превръща сравнително атлетичните червенокоси младежи в червендалести набити ирландци със смачкани носове. Очите му облъчваха Катрина с радиоактивен блясък в продължение на няколко секунди, после двамата се изгледахме с неприязън, както е прието между враждуващите юристи. Откъдето и да го погледнеш, Кларънс щеше да е важна част от това дело и вероятно щеше да взема най-важните решения.

Най-сетне той се облегна назад на стола си, прокара ръка през немирната си оредяваща коса и попита:

— Какво мога да направя за вас, майоре? Мис Мазорски?

— Помислих си, че сигурно има смисъл да дойдем тук и да се запознаем с вас — отвърнах. — И може би да се разберем за някакви правила на играта.

— Опасявам се, че не ви разбирам. Това е дело на Военния съд. И няма нищо общо с тази институция.

Направо обожавам да ме разиграват.

— Не ме подтиквайте към крайности — казах. — Вашето управление е изпратило специалния отряд, който е арестувал клиента ми. Имате цели складове, натъпкани с информация, от която се нуждая. Наредете на хората си да ми осигурят достъп до това, което по закон ми се полага да видя, или ще изляза от тази сграда и веднага ще свикам пресконференция.

На лицето му изгря неприятна крива усмивка.

— Всички адвокати на защитата ме плашат с това. И преди сме се справяли с пресата, така че няма да се затрудним. Честно казано, след Световния търговски център съдилищата са много по-благосклонни към нас.