Брайан Хейг - Кукловодът

Тя се облегна на вратата.

— Разкажи ми за това.

— Командвах отряд, който беше получил заповед да унищожи терористична клетка, планираща убийството на някакви американски дипломати в Израел. Нашите агенти бяха прехванали няколко от техните съобщения и някой реши да нанесем изпреварващ удар. Морисън беше офицерът за свръзка от разузнаването. Нямах оплаквания в това отношение. Знае си работата.

— А в кое отношение имаше оплаквания?

— В лично. Държеше се арогантно с хората ми. Започна да ни учи как да се подготвим за мисията, как да я планираме, как се варят яйца. Помолих го да не се меси, а той грубо ми напомни, че е полковник, а аз съм лейтенант. Започна да се гласи да дойде с нас. Отказах му, защото не беше включен в екипа, не беше проверен, нито обучен. Беше опасно за него, както и за нас.

Не беше трудно да се досетиш какво стана после.

— Но той дойде въпреки всичко?

— Някакъв генерал, негов приятел, пусна връзки. В края на краищата се озова в нашия самолет.

— И това беше проблем?

— Предполагам, че зависи от гледната точка.

— Доколкото мога да преценя, засега разполагам само с твоята.

— Приземихме се на брега на трийсет и два километра северно от Бейрут, после слязохме пеш до шиитския квартал. Всички бяхме облечени като араби, с боядисани в черно коси и мустаци, с потъмнена кожа. Морисън постоянно се разпореждаше с екипа ми. На няколко пъти се спречкахме и той стана раздразнителен, така че и аз станах раздразнителен. Не можех да разбера какво цели с тия номера. Предполагах, че просто иска да се разпише в някоя и друга операция, та да има какво да разказва на внуците си. Оказа се, че съм го подценил.

— Как така?

— Целта за поразяване не отговаряше на предварителните данни. Никой не беше виновен, просто така стана. Използвахме бинокли за нощно виждане, за да огледаме мястото, и открихме близо двайсет души вместо шестимата, за които ни бяха предупредили. Цялата мисия беше отрепетирана до последния детайл, а аз разполагах само с осем души. Морисън настоя да бием отбой. Аз казах, че просто ще променим плана в движение. Терористичната атака беше планирана за след четири дни, така че това беше единствената ни възможност. Той продължи да настоява и аз чак тогава разбрах каква игра играеше. Беше подставено лице. Онези от разузнаването се бяха застраховали, в случай че са объркали информацията и мисията тръгне на зле. Морисън беше нещо като бюрократичен бушон.

Тя кимна, сякаш в това имаше някакъв смисъл.

— И?

— Вързахме го, запушихме му устата, унищожихме целта и го прибрахме на връщане.

— И ти си човекът, който продължава да му се сърди? Какво пропуснах?

— Най-хубавото. Ние се върнахме в Брат, а той — обратно в разузнавателната си част в Мериленд. Минаха няколко месеца и нашият екип получи заповед да присъства на някаква церемония. В уречения ден Морисън се появи с приятелчето си, генерала, и малко по-късно някакъв лигльо вече четеше поздравителната реч за Морисън, който получаваше „Сребърна звезда“ за проявена храброст. Обра лаврите за цялата операция — планирането, провеждането, дори за проявена храброст по време на самите бойни действия.

— Разбирам.

Тя се загледа през предното стъкло, а докато стигнем до офиса на Голдън, аз се чудех как ще овладея емоциите си, за да защитавам нещастното копеле.

Адресът, който ми бяха дали, се оказа голям модерен бизнес център на Четиринайсета улица, на няколко пресечки от Белия дом. Взехме асансьора до дванайсетия етаж, вратите се плъзнаха встрани и насреща ни се изтъпаниха двама свирепи негодници с насочени към гърдите ни картечни пистолети „Узи“. Еди наистина знае как да посреща гостите си.

Усмихнах се малко притеснено.

— Аз съм майор Дръмънд, а това е мис Мазорски. Имаме среща с майор Голдън.

Този отдясно прошепна нещо в ревера си и отнякъде незабавно се появи още един пазач. Наместо „Узи“ този носеше огромен черен пищов в кобур под мишницата, който и дете би забелязало — беше си свалил сакото, за да не го пропуснем.

— По дяволите, момчета, никой не ме е предупредил, че това ще е купон с пистолети. Щях да си донеса и моя, та всички да ги извадим и да си ги мерим.

Никой не се усмихна.

— Не ги дразни — обади се Катрина. — Не ми се вярва днес да са ги хранили.

Това си беше доста по-смешно от моята реплика, но при определени обстоятелства нямам нищо против да бъда надминаван от учениците си.

Новият пазач ни повика с пръст и ни поведе през няколко коридора, покрай многобройни кабинети, в които с тихо бръмчене се вършеше някаква работа. Каквато и да беше тази агенция, очевидно притежаваше целия най-горен етаж от сградата. Еди сигурно се чувстваше като в рая. Егото му бездруго беше раздуто донемайкъде, но стига да го поръсиш с малко вълшебен прах, например собствена въоръжена охрана и няколко десетки специални помощници, току-виж, се превърнал в летящото слонче Дъмбо. Изобщо не ми се ходеше на тази среща.