Брайан Хейг - Частен сектор

Поне аз така разбрах лекцията, но обикновено такива беседи ме отегчават до сълзи. Цялата тази дигитална епоха е пълен боклук… искам да кажа, великолепна, нали? Без нея нямаше да гледам футболни мачове по телевизията в неделя следобед. Само ми спестете скапаните подробности, ако обичате. Но онова предложение за седемстотин и петдесет бона годишно в заплата и премии определено повдигна интереса ми към технологичната тема. Присъствието на Тифани пък ми повдигаше нещо съвсем различно.

Но всичко хубаво си има край и ето че тя отново ме върна в заседателната зала. Обещаният пакет сведения пристигна след малко и ми осигури с какво да се забавлявам, докато наоколо всички счетоводители дрънкаха безспир.

В четири следобед вратата пак се отвори и аз надигнах глава с надеждата да видя новата си приятелка. Но не беше Тифани, а момичето от приемната на партера, придружаващо грозен дребосък, който удивително приличаше на Даниъл Спинели в много лошо настроение.

Около една дълга и лъскава черна лимузина сякаш се провеждаше полицейски събор. Цял взвод вирджински полицаи плюс отряди униформени и цивилни местни ченгета покорно търпяха командите на късо подстригани типове със сиви и сини костюми, за които и слепец би разбрал, че са от ФБР. Петнайсет телевизионни коли и цяла армия репортери, оператори и фотографи оформяха безредна тълпа, слушаща информацията на симпатичен агент с безупречен костюм. Горе в небето кръжаха няколко новинарски хеликоптера.

Само две неща привличат толкова много журналисти безплатно пиене или особено гнусна смърт.

Двамата със Спинели стояхме на малкия паркинг до паметника на „Иво Джима“ и ми хрумна, че статуята не е виждала такова стълпотворение от деня на откриването си. Пет минути след нашето пристигане горе на пътя спря такси и от него излезе Джанет Мороу. Бях последвал Спинели с фирмения ягуар, което ми се видя много практично, тъй като ми осигуряваше начин за бягство.

Както и да е, гледах Джанет да слиза по склона и изражението й ми подсказа, че споделяме обща догадка — в лимузината лежеше вкочаненият труп на някоя извънредно известна личност. В края на краищата мухите не подбират над коя мърша да се съберат. Репортерите са по-придирчиви.

Спинели бе забил мрачен поглед в земята, а мускулите на челюстите му се стягаха и отпускаха. Имах чувството, че е ядосан на мен, страшно ядосан на нея, а задникът му се пече на бавен огън заради онази лимузина. Но не му досаждах с въпроси. Когато стоиш до човек, който изглежда вбесен и има пистолет, търпението се превръща в особено ценно достойнство.

Джанет ми кимна любезно и каза на Спинели:

— Кой е умрял, Дани?

Без да обръща внимание на въпроса, той отсечено ни заповяда:

— Последвайте ме.

Поведе ни право към лимузината, като размахваше значката си и ругаеше наивните местни ченгета, които се опитаха да го спрат пред жълтата лента. Предните и задните врати на лимузината бяха широко разтворени. Първо минахме отпред, където зърнах едър мургав мъж с черен костюм, свит на пода до волана. На челото му се тъмнееше струйка засъхнала кръв, а самата рана изглеждаше закрита с парче черна лепенка.

После надникнахме през задните врати, където на седалката беше подпряно голо женско тяло. Позата ми се стори нагласена, също като на Джулия Кътбърт, с широко разперени ръце и крака — странна демонстрация на пълна уязвимост и може би ново послание до полицията. Глезените и китките бяха прежулени до кръв, а на пода се валяха огледалце и червило. Както споменах, жената беше гола, а дрехите й лежаха на пода до нея, но грижливо сгънати и подредени — от убиеца, както подсказваха обстоятелствата. Личеше, че е била вързана и удушена жестоко, но никъде не зърнах въжета, ремъци или нещо подобно. Убиецът отново се бе постарал да не остави улики. Всъщност подозирах, че е оставил колата на асфалта, за да не намерят криминалистите следи от стъпки.

Приведох се напред и огледах жертвата по-внимателно. По гърдите, ръцете и краката личаха многобройни синини. Освен това забелязах по ръцете и гърдите изгаряния, причинени от нещо малко и нажежено, може би цигара или запалка. Кожата й имаше восъчен цвят, а в колата миришеше непоносимо — напълно разбираемо, тъй като тялото вече започваше да подпухва от газове. Според тия признаци жената и шофьорът трябваше да са мъртви поне от дванайсет часа. Тя беше брюнетка, доста хубава и смътно позната, но не се сещах откъде. Като край на описанието, а явно и на живота й, ще спомена, че главата беше извита надясно под безумно неестествен ъгъл. Посмъртната й маска представляваше озъбена гримаса на ужас.