Брайан Хейг - Частен сектор

— Какво са търсили? — попитах аз.

Джанет отвърна:

— Аз… о, боже… да проверим спалнята.

Изтичахме по късия коридор, завършващ в спалнята. И тук, както навсякъде, цареше жесток безпорядък. Дюшекът бе смъкнат от леглото, библиотечката прекатурена, картините съборени от стените. На пода се валяше кутия за бижута. Преобърнах я с крак на една страна — празна.

— Не се безпокой за това. Тук обаче трябваше да има компютър — каза Джанет, сочейки малкото бюро в ъгъла.

Върнахме се в хола и аз попитах:

— Лайза имаше ли музикална уредба, телевизор, микровълнова печка?

— Разбира се.

— Всичко е изчезнало.

Зърнах семейна снимка на Лайза с баща си и сестрите същата, която бях видял в Бостън; петимата плават на лодка и се смеят, а вятърът развява косите им. Лежеше на пода, покрита с парчета строшено стъкло. Джанет забеляза накъде гледам и също я видя. Двамата застинахме за момент.

— Адресът на Лайза е в телефонния указател — казах аз. В новините съобщиха за убийството й. Има крадци, които дебнат да чуят точно такава вест.

— Или пък всичко е нагласено, за да остави това впечатление.

— Може би. — Тя ме погледна и аз попитах: — Имаш ли основания да подозираш нещо подобно?

Тя не отговори.

Феликс смутено пристъпи от крак на крак и каза на Джанет:

— Искрено съжалявам. Трябваше да държа къщата под око.

— Случва се непрекъснато, Феликс — успокоих го аз. — Нищо не би могъл да направиш.

Той пак пристъпи от крак на крак, но съвестта явно продължаваше да го гризе.

Джанет обиколи още малко, после се обърна към нас и каза:

— Бих искала да ме оставите сама за малко.

— Според мен не е добра идея — отвърнах аз. — Това тук е местопрестъпление.

— Аз съм в апартамента на сестра си, за бога.

— А освен това и на местопрестъпление. Не бива да пипаш нищо и трябва да повикаме полицията.

— Спести ми поученията. Аз просто… Тя ми беше сестра. Това са нейните вещи, всичко, което ми остава за спомен от нея. Моля те… само за миг усамотение.

Какво можех да кажа? Виж сега, подозирам, че кроиш нещо и бих искал да разбера какво е, но ако изляза, губя този шанс — това ли? Човек трябва да знае кога да се оттегли.

Погледнах Феликс, той погледна мен и двамата неусетно се озовахме навън. Известно време зяпахме небето. Накрая попитах:

— Боксьор ли си бил?

— Отдавна. И доста ме биваше.

— Да си излизал срещу някой по-известен?

— Е, не ме биваше чак толкова.

Свих рамене.

— Липсва ли ти?

— Не. Нали ти рекох, не ме биваше чак толкова. Към края на няколко пъти ядох жесток бой. — Той се загледа в земята и попита: — Бяхте ли… ъъъ… приятели с Лайза?

— Добри приятели.

— Аха… Знаеш ли, тя беше чудесно момиче.

— Знам.

Когато подхванеш разговор с бивш боксьор, най-добре е да караш по течението. Многото удари по главата им се отразяват на вградените чипове.

Всъщност последното си е чисто оправдание.

Кучето ми изяде оправданието.

— Тя ми правеше услуги — уведоми ме Феликс. — Беше адвокатка, нали знаеш.

— Да. На няколко пъти съм излизал срещу нея. И ядох жесток бой, досущ като теб.

Той се изкиска.

След малко попитах:

— Какви услуги, Феликс?

— Разни формалности. Аз не съм добре с четенето. Очите ми… сигурно е от ударите. Тя попълни едни документи до Службата за ветерани да получа медицински услуги… помогна ми да инвестирам малко пари. Нямам много, но тя се погрижи да е сигурно. Не ме бива за тия работи.

— Ветеран ли си?

— Аха. От Корейската война.

Порових из джоба си и извадих визитна картичка.

— И аз съм адвокат. Потрябва ли ти нещо, обаждай се.

— Благодаря.

Той прибра картичката в джоба си.

Пак се загледахме в небето. Нощта беше ясна, студеният вятър бе прогонил обичайните изпарения и нечисти мъгли. Ярки звезди, призрачно бял полумесец, пълен изглед към необятната хубост на вселената. Но ми се струва, че и двамата с Феликс изпитвахме угризения, дори вина, че стоим пред прозореца на Лайза и зяпаме небето, докато нейното тяло лежи в моргата.

Най-сетне Джулия излезе със зачервени и подпухнали очи, сякаш бе плакала. Върнахме се към канцеларията. Никой не проговори.

Но когато стигнахме до колата, Джанет каза на Феликс:

— Не викай полицията, докато не ти се обадим. — Тя докосна ръката му. — Можеш ли да го направиш?

— Трябва да поправя прозореца.

— Да, моля те. Но засега на полицаите нито дума, разбираш ли?

— Ами… добре.

Феликс измъкна от джоба си моята картичка и дълго я гледа, докато се сетих, че не може да чете.