Брайан Хейг - Частен сектор

Без съмнение и двамата бяхме наясно, че можем да продължаваме тази игра поне още час, затова в интерес и на двама ни спрях да усуквам и попитах направо:

— Имам ли право на глас?

— Не.

— Съвсем ли?

Очевидно съвсем. Той отговори:

— Знаеш какви са възможностите.

Добре де, да видим възможностите.

Първо — да го посъветвам да си завре цялото предложение в задника, а след това да добави оставката ми. При този вариант възникваха ред сериозни проблеми, между които и твърде тревожният въпрос от кого ще си получавам заплатата всеки месец.

Втора възможност — добрият войник не обсъжда заповедите, а траква токове и се отправя с маршова стъпка срещу съдбата и поне се преструва, че вярва в мъдростта и способностите на онези със звезди на пагона. Голяма част от паметниците отвъд магистралата са посветени на тази учудващо популярна заблуда.

Най-вероятно имаше и трета възможност, макар да е толкова позорна, че се колебая дали изобщо да я споменавам и дори не бих се замислил сериозно над нея. При нея послушно отивам във фирмата, прецаквам каквото ми падне под ръка — включително и жената на някой от шефовете, — пикая в сутрешното кафе и бивам отпратен обратно в армията с етикет „негоден за цивилен живот“.

Както казах обаче, не се замислих сериозно над такъв вариант. Какво толкова в края на краищата? Никой не е издържал до финалния гонг на военната кариера без способността да се задържи в челна стойка за година-две. Можеше дори да се окаже забавно, възпитателно и всички останали глупости, които ми обещаваше Клапър. А що се отнася до него, навярно тълкувах погрешно мотивите му. Сигурно беше загрижен за мен, за моята кариера и шансовете ми да получа поредното повишение.

Обмислих всичко това и казах:

— Може и да съм прибързал. — След миг размисъл добавих: — Прав сте, май ми трябва… как го нарекохте… професионален растеж, шанс да опитам нещо различно… нови хоризонти.

Усмихнах се, той също.

— Шон, наистина се боях да не вземеш да се опъваш. Радвам се, че разбираш.

— Разбирам. — Погледнах го право в очите и обещах: — Уверявам ви, господин генерал, и вие, и армията ще се гордеете с мен.

P.S. До нова среща след седмица или най-много две, мой човек.

На снимката отчетливо се виждаше красиво, леко ъгловато лице. Сочни устни, вирнат нос, удивителни тъмнозелени очи. Беше заснета в мига, когато се усмихваше — приятна усмивка, сърдечна и неподправена. В очите искреше заразителна жизнерадост. Не носеше грим. Нито бижута. Беше красива, но сякаш не обръщаше внимание на вида си или поне избягваше да го подчертава. Това му допадаше, както и много други неща у нея.

Тя щеше да бъде първата.

Той пак се озърна крадешком към прозореца на нейната спалня; там още светеше и човекът отново се вгледа в снимката, сякаш търсеше някаква пропусната важна подробност.

Тя изглеждаше под трийсет — не се забелязваха нито бръчки, нито торбички под очите или отпусната кожа. И все пак той знаеше със сигурност, че през май е прекрачила в четвъртото си десетилетие, че е неомъжена, без емоционални връзки в момента и от три години насам живее в предградията на Вашингтон.

Преди два дни той неусетно се нареди на опашката зад нея в близкото кафене, помириса парфюма й и го одобри: скъп и изискан. Беше висока около метър и седемдесет, тежеше някъде към петдесет и два килограма и се държеше чудесно — с достойнство, но без следа от високомерие или напереност, както би могло да се очаква от жена с подобна външност и ум. Към момичето зад бара се отнесе учтиво и дружелюбно и остави седемдесет и пет цента бакшиш за кафето от долар и двайсет и пет — малко пресилена щедрост според него — без сметана и захар. Не прекаляваше с грижи за здравето си; на два пъти я бе виждал да яде месо, но иначе не личеше да има лоши навици.

Да, тя трябваше да бъде първата.

Вече безброй пъти го беше прехвърлял в главата си. Обмисляше всички „за“ и „против“, разсъждаваше толкова напрегнато, че едва не си докара жестоко главоболие.

Трябваше да е тя.

Премахнеше ли я, всичко щеше да рухне.

Но как?

Рискът с нея щеше да бъде далеч по-голям, отколкото при всички други от групата. Необходимостта му налагаше да е методичен и той дори бе разработил компютърна програма, с чиято помощ да измерва и преценява тия неща. Включваше един или друг фактор, добавяше даден риск и алгоритмите извършваха своята заплетена магия, за да изплюят накрая определено число. Десетка означаваше най-адска трудност. Тя беше осмица, а всичко над седем го плашеше — програмата не беше идеална, а несъмнено съществуваха фактори, които е пропуснал, качества, които не е успял да проучи, тъй че показателят да се окаже занижен. Той никога не бе посягал към деветка или, пази боже, десетка. През изминалите години на няколко пъти му се бе случвало да обмисля подобни обекти, но винаги им обръщаше гръб. Шансовете за грешка просто бяха прекалено високи, а наказанието за провала — немислимо. В списъка имаше и седмица, клоняща към осмица, но всички останали бяха от шестица надолу. Обичайният му метод бе да запазва най-трудното за накрая, тъй като една грешка в началото можеше да съсипе целия план.