Брайан Хейг - Частен сектор

Щеше да я изненада там, където най-малко очакваше. Щеше да предприеме своя ход, когато бдителността и инстинктите й са спаднали до най-ниско ниво, и да подходи по такъв начин, че тя да свали защитата и да го допусне до себе си.

Тя щеше да бъде визитната му картичка — и то такава, че да се запомни задълго.

Силно дрезгавият глас изрече по телефона:

— Името ми е Сали Уестин. Възложено ми е да ви поздравя с добре дошъл в „Кълпър, Хъч енд Уестин“. — Тъй като не отговорих веднага, тя подсказа: — Фирмата, за която работите.

Часовникът все още сочеше четири и половина сутринта.

— Вие знаете ли кое време е? — попитах аз.

— Разбира се. А вие знаете ли къде се намираме?

— Сигурен съм, че е написано в телефонния указател.

— Чудесно — отвърна тя. — Потърсете ме, като пристигнете. Съдружниците идват в осем и не е зле да ги изпреварите. Не водим сметка кой кога идва… но се забелязва. А вие навярно искате да направите добро впечатление от самото начало.

Ами да, точно това исках. Добре, че ми го напомни. Оставих слушалката, превъртях се и затворих очи.

В осем и половина пуснах телевизора, оставих Кейти и нейната банда да ме бомбардират с кипналата си жизнерадост, после дадох и на Даян шанс да се пробва в битката за място в класациите, минах през душа, избръснах се и тъй нататък.

Нека ви обясня защо не исках да се включвам в онази програма. Аз обичам армията. Там ми е мястото. Както казват редовите войници, ЕВС, което в зависимост от моментното настроение се превежда като „ела да видиш свят“ или „ега ти военната скука“. В някои дни означава и двете. Е, какво още да кажа — интересна работа, простичко облекло, добре уреден свят и чувство, че служиш на висш идеал. Прекалено съм сластолюбив, за да бъда свещеник, тъй че друго не ми остава.

Освен това има огромна пропаст между света на военното и на гражданското право, особено когато става дума за добре смазаната машина на корпоративното законодателство. Ние не въртим игрички с хонорарните сметки, не увъртаме, не се подмазваме на клиентите, нито пък се борим за тях и което е най-печално — не получаваме чекове с тлъсти премии за Коледа. И все пак горчивият опит ме е научил, че мнозина юристи от големите фирми ни гледат отвисоко. Смятат ни за малоумници на държавна издръжка — малодушни, лениви и лишени от интелектуална мускулатура. Но това изобщо не ме стряска; те пък всички са разглезени и високомерни гадини с незаслужено високи доходи.

Що се отнася до уверенията на Клапър относно Лайза Мороу и нейните преживявания във фирмата, генералите не лъжат, но понякога истината пресича устните им под най-странни форми. Казват ли например: „Ония взводове току-що се опитаха да превземат върха и ги направиха на кайма, а сега Господ да ви благослови, момчета, вървете и с вас да се случи същото“? Не, ще изтърсят някоя тъпотия от сорта: „Вие сте най-добрите войници на този свят и затова ви избрах за великата чест да превземете онова ниско, зле отбранявано хълмче.“

Знаех какво ме очаква: ъглова стаичка някъде в сутерена, където цяла година да броя колко кламери харчи на ден една адвокатска фирма. А в края на годината щях да получа почетна табелка, на която името ми е изписано грешно, защото с изключение на портиерите никой в скапаната фирма няма ни най-малка представа кой съм и какво правя там.

И последно, Клапър не е чак толкова хитър, колкото си въобразява. Както повечето генерали умее да притиска картите до мундира си и както повечето юристи сръчно прикрива истината. Между нас казано, леко се засегнах, задето си въобразяваше, че ме е заблудил. Явно имаше някакъв по-общ план и нещо ми подсказваше, че в крайна сметка Шон Дръмънд ще се озове зад бюро в Пентагона в Отдела по договорите, където да преговаря по споразумения за наем на бази, оръжейни поръчки и други неописуемо вълнуващи начинания.

Разбирам, все някой трябва да го върши. Но не и аз, много благодаря.

Както и да е, въпросната фирма се оказа разположена на Кънетикът Авеню, недалече от Белия дом — квартал, прославен с изисканите си ресторанти, претовареното движение и потресаващите наеми. Намерих подземен гараж, паркирах и се отправих към девететажната сграда, където едно табло на стената до асансьора уведомяваше, че фирмата заема горните три етажа. Това осветляваше първия въпрос. Фирмата беше голяма. Отговаряше и на незададения въпрос — фабрика за пари.

Асансьорът се отвори на осмия етаж и този факт бе подчертан по най-впечатляващ начин — ламперия от полиран махагон, дискретно осветление и златни букви, възвестяващи гордо от отсрещната стена: „Кълпър, Хъч енд Уестин“. Излязох от асансьора и повърнах на килима. Не бе, само се шегувам.