Брайан Хейг - Частен сектор

Всъщност за мръсник и изменник на родината Луиджи се оказа доста свястно момче. Сближихме се донякъде и той сподели, че за да поддържа прикритието, решил да си опита късмета на блекджек, здравата се увлякъл, загубил деветдесет бона, после изведнъж му потръгнало и спечелил деветстотин хилядарки. Твърдо вярваше, че е било Божи знак — след седемнайсет години вярна и храбра служба идвало време да се оттегли по своя воля.

Но да се върнем към Клапър. Той зададе логичния въпрос:

— А какво стана с парите, които твоят клиент открадна от пра… от нашето правителство?

— Имате предвид стоте бона, които е взел назаем? — изтъкнах аз. — Все се канел да ги върне по банков път заедно с натрупаните лихви. Останалото е печалба — негова печалба.

— Дръмънд… просто недей да ме будалкаш.

Е, с прокурора номерът мина, но това е друга история.

— Останалото ще бъде дарено на Дома за ветерани.

— Тъй ли? — Той вдигна вежди и подметна, според мен доста скептично: — Предполагам, че става дума за благороден жест, породен от угризения на съвестта?

— Както твърди той, това е най-малкото, което можел да стори… с оглед на престъплението, любовта му към армията и…

— А опростените десет години затвор не играят никаква роля, така ли? Съвсем никаква?

Клапър явно знаеше за делото повече, отколкото предполагах. Той помълча и попита:

— Ами ние какво получаваме срещу тия десет години от живота му?

— Седемстотин хилядарки плюс-минус някой и друг долар. И се благодарете на Господа, че не сме в частния сектор, инак половината сума щеше да хвръкне само за моя хонорар.

— Да, някъде към половината. — Клапър се изкиска и отбеляза: — Но пък тогава щеше да се лишиш от великата радост да служиш на родината си. — След тази изтъркана шега, която винаги звучи малко изкуствено, той добави: — Иронията всъщност е, че точно ти заговори на тази тема.

Но вместо да изясни загадъчната си реплика, Клапър попита:

— Моля те, Шон, напомни ми откога си зачислен в отдела за специални операции.

— Ами да видим… през март ще станат осем години.

— Според мен ги навърши още миналия септември. Четири години в обвинението и четири в защитата. Нали така?

Кимнах. Да, съвършено правилно.

Но ако питате мен, твърдо вярвам в единайстата Божа заповед: не поправяй каквото не е строшено. Армията обаче е създадена точно за да съсипва каквото не е строшено и тази душевна настройка се прокрадва в кадровата й политика. На практика никой в армията не вярва, че има кадрова политика. Просто действа една постоянна заповед: щом войникът свикне с дадено място, овладее определена дейност или изглежда доволен от поста си, крайно време е да го изстреляме към някоя нова затънтена дупка.

В професионално отношение бях извънредно доволен от сегашната си позиция. В социално — имах сериозни проблеми.

Но Клапър вече обясняваше:

— Нашите военни адвокати трябва да придобият богат опит. Споразумения, преговори… има една цяла необятна област от правото, до която никога не си се докосвал.

— Добре казано. Прав сте. И най-добре да си остане така.

— Аз… те разбирам. — Клапър се изкашля и продължи, вече не толкова снизходително: — Разбирам също така, че тази година ти е ред за повишение. — Кимнах, за да потвърдя този факт, а той добави: — Тогава нужно ли е да ти напомням, че в комисията по повишенията имат склонност да избират офицери с повече знания и опит в областта на правото?

— На кого му пука?

Между нас казано — на мен. Не съм лишен от амбиции. Просто държа да постигна успеха по свой начин.

Отговорът обаче не беше нито по устав, нито желан. Клапър стана, обърна ми гръб и се загледа през прозореца към Националното гробище „Арлингтън“ отвъд магистралата. Явно криеше някакъв коз и аз подозирах, че след малко ще ми го размаха под носа. А ако ми позволите едно отклонение, струва си човек да се замисли над логиката да бъдат разположени в съседство Пентагонът и гробището — живи и мъртви, минало и настояще, късметлии и неудачници — всичко в общия кюп. Гледката на тия безкрайни редици от бели надгробни плочи не подхранва стремежите и амбициите, тласкащи към упорит труд, усърдие и оставане до късна нощ на работното място. Откровено казано, те по-скоро напомнят на властващите в тази сграда каква е цената на глупавите им грешки и може би точно това е имал за цел проектантът.

Чудех се дали Клапър не гледа отвъд пътя, унесен в размисли за собствената си тленност. Ама че глупост — ако изобщо обмисляше нечия смърт, най-вероятно ставаше дума за моята.