Брайан Хейг - Частен сектор

Освен това получавах купища комплименти за новия си гардероб.

Както и да е, Джанет надникна в колата, видя Спинели и се настани отзад. После каза с такъв глас, сякаш бяха приятели от детинство:

— Здрасти, Дани. Как си?

Той се ухили.

— Скъсвам се от бачкане. Имаме напредък по случая със сестра ти.

След това се зае да излага подробностите и да я разпитва какво знае за новата жертва. Джанет отговори, че никога не е чувала за мис Джулия Кътбърт, но връзката със смъртта на сестра й наистина изглежда правдоподобна и интригуваща.

Тогава Спинели отново насочи поглед към мен и попита:

— Помниш ли онзи тъпак Мартин, дето беше на паркинга?

— Тъпак на паркинга? — Погледнах го. — А, да. Имаше един, но съм сигурен, че не се казваше Мартин.

Той измънка нещо нечленоразделно, после каза:

— Иска да разговаря с теб. Знаеш ли как да стигнеш до управлението в Александрия?

Знаех. Пътуването дотам бе сравнително приятно, тъй като Джанет намери с какво да разсее Спинели — разпитваше го за работата му като следовател от ОКР, той се хвалеше колко много злодеи е закопчал и прибрал на топло, а тя го обсипваше с изрази на възхищение и по всякакъв начин ласкаеше самолюбието му.

Добре де, излъгах. Пътуването не беше приятно.

Но пък за сметка на това беше много полезно и поучително да гледаш как работи един истински професионалист имам предвид Джанет. Не е рядкост дребосъците или както казват напоследък, ръстово ощетените мъже, да развиват комплекси — от Наполеонов до мания за преследване. Стената на гордостта в кабинета на Спинели очевидно издаваше, че и той е някъде в този спектър. Силно подозирах, че след неудачната първа среща мис Мороу се е позамислила и е избрала стратегия за спечелване на ума и сърцето му. Между нас казано, обожавам коварните хитроумни жени. А нали помните, че имаше и великолепни крака.

Както и да е, най-сетне пристигнахме и Спинели успя някак да се ориентира из вътрешността на участъка. Накрая попаднахме в голяма зала, която изглеждаше досущ като детективски отдел с двайсетина дървени бюра — половината празни, а на другата половина разни хора беседваха с посетители, разговаряха по телефона или дъвчеха сандвичи.

Изтъкнах на Спинели, че никъде не се виждат понички и може би сме сбъркали мястото. Той не го сметна за смешно. Може и да не беше.

Влязохме в остъкления кабинет в дъното на залата и лейтенант Мартин набързо изпъди двама детективи. Със Спинели се спогледаха тревожно, после Мартин подчертано се обърна към мен.

— Майоре… радвам се да ви видя отново. А вие навярно сте мис Мороу?

— Просто Джанет, ако не възразявате.

Тя му подаде визитната си картичка, която той погледна набързо и прибра в джоба си.

После Мартин попита дали знаем защо сме тук. След като потвърдихме, че знаем, той каза:

— Добре тогава. Моля, седнете.

Вдигна от бюрото си снимка и я подаде на Спинели, който я прехвърли на мен, а аз след един бърз поглед я връчих на Джанет. Вместо да подаде снимката на някого, Джанет се вторачи в нея почти цели трийсет секунди. Присви очи, но доколкото можех да преценя, запази емоционална дистанция. Не че очаквах да повърне или нещо подобно, но се полагаше поне един тих стон или тръпка на погнуса.

Черно-бялата снимка изобразяваше гол женски труп, подпрян на лакти и колене с високо вдигната задница. Китките и глезените бяха завързани, а главата бе жестоко извъртяна настрани, тъй че лицето надничаше през дясното рамо. Подът беше покрит с килим, а на малката масичка до тялото имаше купчина списания. Очевидно бе, че мис Кътбърт не е убита в тази поза, и отново ми хрумна, че тялото е нагласено по този безсрамен начин от убиеца като предизвикателно послание към полицията, своеобразен начин да каже: „Никога няма да ме хванете.“ Жертвата беше млада брюнетка със синини на няколко места по тялото и лице, застинало в изражение на неописуем ужас.

— Не я познавам — каза Джанет на лейтенант Мартин и хвърли снимката на бюрото му.

— Нито аз — обадих се аз.

— Моля ви, погледнете още веднъж.

Той ни подаде друга снимка — цветна, в месингова рамка, на която млада жена в академична тога стискаше диплома, застанала между мама и татко, грейнали от гордост и надежда. Очевидно я беше отмъкнал от апартамента на мис Кътбърт. Но на кого му пука? Не и на нея във всеки случай.

Макар и не ослепителна красавица, Джулия Кътбърт беше хубавичка, стройна, с млечнобяла кожа, но според мен малко мечтателна и лековерна. Имаше онзи вид на току-що пристигнало селско момиче, по който дебнещите сводници разпознават още на автогарата избягалите хлапачки, а следващата спирка е право в сърцето на кошмара. Защо ли невинният вид е почти винаги покана за злото?